Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]

Величествената атмосфера на храма беше нарушена за малко от пристигането на тълпа пилигрими. Макар и добре организирана и сигурно пазена, все пак тази тълпа изглеждаше тук съвсем не на място. Повечето от пилигримите пристъпваха на пръсти и се стараеха да издават възможно най-малко звуци, за разлика от новоримското духовенство, чийто движения бяха колкото може по-ефектни. От мястото на пилигримите се дочуваше само сдържано покашляне.

Неочаквано храмът заприлича на военен лагер. Гвардията беше усилена. Нововлезлите бронирани статуи се отпуснаха на коляно, поздравиха олтара с дръжките на своите пики и заеха определените им места. Двама от тях застанаха отстрани на трона. Един приклекна на колене от дясната му страна, държейки на дланите на изпънатите си ръце меча на Свети Петър. Живата картина застина отново. Трептеше само пламъкът на свещите в канделабрите на олтара.

Почтителната тишина внезапно беше нарушена от гръмките рулади на тръбите.

Звукът беше толкова мощен, че пулсиращото „Та-ра-та-ра-раа“ се усещаше с кожата на лицето, а ушите буквално боляха. Тръбите изпълняваха не музика, а тържествен благовест. Все по-силно и по-силно, докато косата на монаха настръхна, а в храма като че ли нямаше нищо друго, освен звука на тръбите.

После настъпи мъртва тишина, а след нея — молбата на тенорите:

Първи певец: „Ела, пастирю на агнетата и паси овцете свои“.

Втори певец: „Да подгъне всеки колене“.

Първи певец: „Както някога е повелил Исус на Петър“.

Втори певец: „Ето го Петър, първосвещеникът“.

Първи певец: „Ще се възрадват тогава народите Христови и ще благодарят на Господа“.

Втори певец: „Така повелява светият дух“.

Хор: „Алилуя, алилуя…“.

Тълпата се изправи, а после отново падна на колене, следвайки движението на носилката, в която седеше слаб старец в бели дрехи. Той раздаваше благословии, а процесията в златно, черно, пурпурно и червено го носеше към трона. Дъхът на монаха от далечното пустинно абатство беше спрял. Волю-неволю музиката и движението заглушаваха суетните чувства и увличаха мислите към това, което трябваше скоро да се случи.

Церемонията беше кратка. Брат Франциск забеляза, че един монсеньор, който беше самият Малфредо Агуера — постулаторът, се приближи до трона и застана на колене. След кратко мълчание монсеньор Агуера изложи своята молба с печален речитатив:

— Sancte pater, ab sapientia summa petimus ut ille Beatus Leibowiz cujus miracula mirati sunt multi…26

Той молеше папа Лъв да просвети своя народ с тържествено определение, отнасящо се до благочестивата вяра в това, че блаженият Лейбовиц е наистина светец, достоен за благостта на църквата, както и за почитта на вярващите.

— Gratisima nobis causa, fili27, — пропя в отговор старецът в бяло и обясни, че негово свещено желание е провъзгласяването на блажения мъченик в редовете на светиите, но за това трябва да има божествени указания по повелята на духа, за да бъде изпълнена молбата на Агуера. Той призова всички да се молят за знак от небето.