Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]
- Автор: Миллер-младший Уолтер Майкл
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Неохрон
- Переводчик: Христина Минкова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]». Краткое содержание книги:
На фона на неумолимия апокалипсис всичко се откроява до абсурдна рязкост: смисълът, възходът и гибелта на цивилизацията; технологията като спасител и разрушител; човекът разпънат между хуманизма и егоистичната си, ирационална и разрушителна природа… Само религията е тази, която побеждава и в пораженията си.
Монсеньорът разглежда дълго и много внимателно пергамента.
— Прекрасно! — откъсна се накрая от устата му. — Какъв великолепен цвят! Превъзходно, превъзходно!… Завършвай го по-бързо, сине мой, завършвай го!
Брат Франциск погледна към Джерис и въпросително се усмихна.
Майсторът на стаята за копиране бързо се обърна, а вратът му почервеня. Още на следващия ден Франциск разопакова своите четки и бои, извади златния лист и възобнови работата си над изпъстрената схема.
9
Няколко месеца след заминаването на монсеньор Агуера в абатството пристигна нов керван от магарета. С него пътуваше пълен щат чиновници и въоръжена охрана за защита от дивите племена, мутантите и драконите, които според слуховете се въдеха по тези места. Този път експедицията се оглавяваше от един монсеньор с малки мустаци и остри зъби. Той заяви, че е натоварен със задължението да възразява за канонизацията на блажения Лейбовиц и е пристигнал тук, за да провери някои неправдоподобни истерични слухове, които за съжаление са достигнали дори до вратите на Новия Рим. Монсеньорът даде ясно да се разбере, че ще търси виновниците за това, а не романтични празни приказки, както някои други посетители.
Абатът посрещна вежливо госта, като го настани на една метална койка в южните килии, тъй като в апартаментите за гости наскоро беше имало едра шарка. Обслужваха го само неговите собствени послушници. В общата столова му предлагаха само каша с треви, защото ловът през тази година беше много слаб.
Този път абатът не сметна за нужно да предпазва Франциск от волни изяви на въображението. Нека се упражнява, ако посмее. Аркос не се притесняваше, че advocatus diaboli ще повярва на някаква история, дори и без да е вярна, без да я подложи на сериозно обсъждане и съмнения.
— Зная, че имаш склонност към кратки припадъци — каза монсиньор Флот на Франциск, когато бяха останали сами. — Кажи ми, имало ли е във вашия род епилептици? Или умопобъркани? Или пък мутанти на нервна основа?
— Нищо подобно не е имало, ваше превъзходителство.
— Не съм ти никакво „ваше превъзходителство“! — озъби се свещеникът. — А сега да започнем да извличаме от теб цялата истина.
Гласът му прозвуча така, като че ли каза: „Ще бъде достатъчна незначителна хирургическа намеса. Необходима е само малка ампутация.“
— Допускаш ли, че е възможно на документите допълнително да е придаден старинен вид? — попита той.
Брат Франциск не допускаше подобно нещо.
— А знаеш ли, че името Емили не се среща в книжата, които ти си намерил?
— Но нали… — монахът се запъна.
— Името, което се среща там е „Ем“, не е ли така? А това може да бъде умалено от „Емили“?
— Аз… аз мисля, че е точно така, месир.
— Но то може да бъде умалено и от „Ема“. А името „Ема“ се среща в бележката на кутията!
Франциск мълчеше.
— Е?
— Какъв е, всъщност, въпросът ви, месир?
— Добре, да оставим това! Само ти показах какво следва от уликите: „Ем“ произлиза от „Ема“, а „Ема“ не е умалително от „Емили“. Какво ще кажеш за това?
— До сега не съм мислил по този въпрос, месир, но…
— Но какво?
— Нима мъжът и жената не са често небрежни, назовавайки се един друг по име?
— Ти какво, присмиваш ли ми се?
— Не, месир.
— А сега ми кажи истината! Как си успял да откриеш това скривалище и какво е това бръщолевене за някакъв призрак?
Брат Франциск се опита да обясни.
Адвокатът на дявола непрекъснато го прекъсваше, ръмжеше, задаваше въпроси и разравяше историята със зъби и нокти, докато Франциск започна и сам да се съмнява дали е виждал наистина стареца или само си е въобразил това.
След като прецени реакциите на брат Франциск на началния батиск, монсеньор Флот реши, че историята му е съвсем обикновена и не заслужава сериозен разпит с използване на специални средства.
— Добре, брате, ако това е цялата твоя история и ти потвърждаваш това, мисля, че няма нужда въобще да се занимавам с теб. Дори всичко това да е истина, което не допускам, то е толкова обикновено, че изглежда дори глупаво. Разбираш ли ме?
— Това е, което и аз винаги съм твърдял, месир — въздъхна Франциск, който в продължение на много години се беше опитвал да отрича особения смисъл, виждан от другите в случката.
— Какво пък, много добре, ако си твърдил така! — измърмори Флот.
— Винаги съм казвал, че той е бил, най-вероятно, съвсем обикновен старец.
Монсеньор Флот закри с ръка очите си, разтърка ги и тежко въздъхна. Опитът му подсказваше, че не е необходимо повече да говори.