Дюна [Dune - bg]

„Това ще са хора на Хауът“ — помисли си той. — „Трябва да намерим оператора на този ловец.“

— Иди при пратениците на баща ми — рече той. — Кажи им, че съм хванал в замъка ловец преследвач и че трябва да се разпръснат и да открият оператора. Кажи им незабавно да завардят всички изходи на замъка и парка. Те знаят как да постъпят. Операторът сигурно е непознат.

И се запита: „Дали е могло да бъде това същество?“ — Ала знаеше, че не беше тя. Ловецът действуваше, когато тя влезе.

— Преди да изпълня заповедта ви — рече Мейпс, — трябва да си разчистим сметките. Вие ми подарихте товар вода, който не съм сигурна, че ми се иска да нося. Ала ние, свободните, си плащаме дълговете — били те сладки или горчиви. На нас ни е известно, че сред вас има предател. Не можем да кажем кой е той, но сме сигурни, че го има. Може би именно негова е ръката, която е насочвала този гризач на плът.

Пол изслуша думите й мълчаливо: предател. Преди да успее да заговори, странната жена се обърна и побягна към преддверието.

Помисли си да й извика да се върне, ала нещо в изражението й му подсказваше, че тя ще се обиди от това. Тя му бе казала каквото знаеше, а сега отиваше да изпълни неговата заповед. Само след минута замъкът щеше да загъмжи от хората на Хауът.

Мислите му се насочиха към други реплики от необикновения разговор: стаята на съдбата. Той погледна натам, накъдето тя бе посочила. Ние, свободните. Значи ето какви бяха свободните. Той прекъсна мислите си, за да може да подреди образа й в своята памет — набръчкано като сушена слива, почерняло от слънцето лице и сини до дъно очи, без никакво бяло в тях. Постави и етикета: Шейдаут Мейпс.

Като продължаваше да стиска разбития преследвач, Пол се върна в стаята си, с лявата ръка взе от леглото защитния пояс, уви го около кръста си, закопча го, докато тичаше по коридора, и зави наляво.

Тя бе казала, че майка му се намира някъде насам — … стълба… стаята на съдбата.