Огньовете на рая
- Автор: Джойс Бренда
- Серия: bragg saga #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Миряна Илчева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Огньовете на рая». Краткое содержание книги:
Шоз се изчерви. Не беше му се случвало от години. Той се плъзна надолу, карайки Миранда да изглежда още по-малка пред него.
— Добре съм, госпожо — неловко изломоти той.
Тя вече се бе захванала да изучава тила на главата му. Той направи гримаса.
— Мили боже, каква цицина. Няма да работиш няколко дена — каза тя.
Казано имаше значението на заповед и не подлежеше на коментар.
Но той се опита да й противоречи.
— Наистина съм добре, госпожо, като се изключи главоболието. Не искам да стоя и да трупам килограми.
Той я озари с една от редките си дружелюбни и обезоръжаващи усмивки.
— Ако гордостта не ти позволява да стоиш в леглото, би могъл да ми помагаш в кухнята. И недей да ми противоречиш — каза тя, задушавайки протеста му в зародиш. — Дори съпругът ми не смее да го прави — добави меко Миранда. — А сега си обърни главата.
Той се подчини. Докосването беше гальовно като от венчелистче на цвете. Шоз не помръдна, докато тя опипваше лицето му, проверяваше окото и цъкаше съжалително. Всичко продължи много дълго. Отнасяше се с него по същия начин, както и собствената му майка, което поради някаква необяснима причина буца заседна в гърлото му.
Тя вдигна подноса и му го навря в ръцете.
— А сега изяж всичката супа, лягай в леглото и почивай. Утре ми докладвай не по-рано от девет вкъщи. Ще кажа на Дерек, че ще работиш за мен няколко дена.
Тя го потупа по ръката, размени по няколко думи с всеки от каубоите, насядали около масата и си тръгна. Шоз я проследи с поглед.
— Някои хора умеят да се оправят.
— Да бе, чукнат те по окото и се излежаваш в къщата цял ден. Искаш ли да подуеш и моето око, Лу?
— Какво не бих дал и аз, за да мързелувам до госпожица Люси.
Всеобщо пъшкане и охкане посрещнаха забележката.
Лицето на Шоз остана безразлично. Той остави подноса, отиде до масата и се пресегна за курабия между двама от мъжете. След като я напъха в устата си, той я схруска с наслада. После си взе още една.
— Искаш ли цицина? — запита той. — Ще ти я осигуря без никакъв проблем.
Здравото му око се усмихна, но остана сиво като стомана. Те престанаха да му обръщат внимание, което беше повод той да им отговори със същото.
— Защо не си ми казала, че Шоз ви е докарал с Джоана в Парадайз?
Люси преглътна с усилие. Как беше открил? Дядо й я бе извикал и сега тя гледаше към Миранда с упование.
— Стори ми се маловажно — каза вяло тя.
Дали информацията не идваше от Шоз? Беше уверена, че е той си играе с нея като котка с мишка. Защо иначе му трябваше да е тука, ако не искаше още пари?
— Какво криеш? — запита Дерек. — Днес се държа така, сякаш никога не го беше виждала преди.
— Не съм казвала, че не го познавам, дядо — усмихна му се Люси. — Не ми изглеждаше толкова важно. Но наистина трябва да си наясно, че е един от ония бездомни скитници, които нямат нищо общо с хората от ранчото.
— Не трябва да съдиш хората по този начин, Люси — твърдо заяви Миранда. — Особено човек, който е бил достатъчно любезен да ви вземе, след като сте я били закъсали.
Плътно свила устни, Люси не каза нищо. Как успяваше да печели тяхното уважение? Не беше честно — беше невероятно!
— Ако е бил безработен, вината не е била негова — обади се и Дерек. — Депресията съсипва стотици хиляди добри и честни работници.
— Виж, скъпа — потупа ръката й той, — след като вече има работа, не можеш да го наричаш скитник.
Люси едва се усмихна.
— Какво ти е мнението за Шоз, Дерек? — запита Миранда.
— Мисля, че е упорит като муле, с железен характер, а склонността му към бой е по-голяма отколкото цял Тексас. Горд е за двама и съм сигурен, че работи здраво.
Люси се извърна встрани, играейки си с дребните порцеланови дрънкулки върху една странична масичка.
— Знаеш ли, че не го приемат? — каза Миранда. — Играеха карти, а той седеше сам, горд и усамотен.
— Мога да определям само правилата, скъпа, не и хорското мислене — навъси се Дерек.
— Мразя предразсъдъците — ядно заяви Миранда. — Както и лицемерието. Презират го, докато всеки от тях знае, че ти самият си наполовина апах.
— Тава е, защото приличам на бял — безгрижно каза Дерек. — Освен това аз им плащам заплатите — ухили се той.
Люси реши, че не може да слуша повече.
— Ако не възразявате, ще се кача горе да почета.
Шоз се отправи с тежка стъпка към къщата на следната сутрин малко преди девет. Беше на крака от няколко часа, но не смееше да отиде по-рано, за да не безпокои госпожа Браг. Беше напъхал ръце в джобовете си и се чувстваше глупаво. Слънчевите лъчи биеха право в гърба му, а времето вече беше жарко и влажно. Денят се очертаваше да е адски.