Дългият следобед на Земята
- Автор: Олдисс Брайан Уилсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дългият следобед на Земята». Краткое содержание книги:
В същото време последните издънки на човечеството носят душите си в ръка или се гордеят с опашките си, чрез които са свързани с дървото-майка.
Романът „Дългият следобед на Земята“ би бил една ужасяваща прогноза, ако картината на бъдещето, опиращата се на нашите страхове и надежки, не е пресъздадена по законите на истински големите произведения.
Престижната награда „ХЮГО“ отдава дължимото на Брайън Олдис, на неговото въображение, майсторство и замах на разказвач.
Глава дванадесета
Пленничката бе почти безмълвна. В отговор на въпросите на Пойли тя се цупеше и въртеше глава. Успяха да разберат само че се казва Ятмур. Очевидно беше се изплашила от злокобната лъскава материя около вратовете им и буците по главите.
— Тя е твърде страхлива и не смее да говори — рече Грен на гъбата, трогнат от красотата на свилото се в краката му момиче. — Твоето присъствие не й прави добро впечатление. Не е ли по-разумно да я пуснем и да потърсим други хора.
— Удари я, може и да проговори — посъветва го гъбата.
— Ще я изплаша още повече.
— А може да си развърже езика. Плесни я по бузата, дето толкова ти харесва…
— Въпреки че не ме заплашва с нищо, така ли?
— Ти си бил голям глупак! Поне веднъж използвай мозъка си! Като мълчи, излага всички ни на опасност.
— Сигурно си права. Не помислих за това. Ти винаги се досещаш за повече неща.
— Тогава прави, каквото ти казвам.
Грен вдигна колебливо ръка. Гъбата накара мускулите му да се свият. Момчето стовари така тежко десница върху лицето на Ятмур, че главата й се отметна. Пойли премигна насреща му недоумяваща.
— Противно същество! Племето ми ще те убие! — озъби се Ятмур и очите й светнаха гневно. Грен замахна повторно.
— Искаш ли още един? Кажи къде живеете?
— Аз съм само пастирка — сви рамене момичето. — В моя род да удряш без причина е грях. Какво съм ти направила? Събирах плодове.
— Искаме да ни отговориш на някои въпроси. Никой няма да те докосне, ако ни отговориш — отговори Грен и понечи отново да я удари.
Този път тя отстъпи.
— Аз съм само пастирка — паса скокливци. Моята работа не е да се бия или пък да отговарям на въпроси. Ако искате, мога да ви заведа при моето племе.
— Кажи ни къде е то.
— В подножието на Черното гърло, съсем наблизо. Ние сме миролюбиви. Не се нахвърляме изневиделица върху други хора.
— В подножието на Черното гърло ли каза? Заведи ни там.
— Какво искате от нас?
— Няма да причиним никому зло. Освен това виждаш, че сме само двама. Защо се страхуваш?
Ятмур сви сърдито вежди, очевидно се съмняваше в искреността им.
— Ще трябва да развържете ръцете ми и да ми помогнете да се изправя. Близките ми не бива да ме виждат с вързани ръце. Няма да избягам.
— Само се опитай и ще усетиш силата на меча ми — рече Грен.
— Започваш да схващаш — похвали го гъбата.
Пойли развърза момичето. То приглади косите си, разтри натъртените си китки и следвано от охраната, започна да се катери между стихналите листа. Движеха се мълчаливо, но у Пойли се надигна съмнение, особено след като пейзажът започна чувствително да се променя.
Не мина много и стъпиха на земята. Отминаха ниско каменисто възвишение, покрито с копривен мъх и къпинови храсти, сетне още едно. Макар да бяха в подножието на гигантската смокиня, наоколо им бе по-светло, което означаваше, че тя е разпростряла клони доста високо. Те изглеждаха и някак по-различно — бяха тънки и преплетени. Тук-там върху пътниците падаше по някой слънчев лъч. Из тези места Върховете стигаха почти до земята. Какво ли означаваше това?
Пойли не се сдържа и попита своята гъба.
— Вероятно джунглата прекъсва някъде. Стигнали сме местност, където няма условия за нея. Не се безпокой.
— Сигурно вече сме в подножието на Черното гърло. Само от името ми настръхват косите. Гъбо, защо не се върнем, преди да е станало твърде късно?
— Няма къде да се върнем, Пойли. Ние сме скитници. Можем само да вървим напред. Не се бой. Ще ви помагам и никога няма да ви изоставя.
Клоните станаха прекалено тънки, за да издържат тежестта на хора. Ятмур приклекна и пъргаво скочи върху някаква скала. Пойли и Грен я последваха. Спогледаха се. В същия миг Ятмур вдигна ръка.
— Чуйте! Насам идват скокливци — рече тя, заслушана в шум, напомнящ тропота на дъждовни капки. — Моето племе живее от лов на тези животни.
Около скалистото островче, на което бяха стъпили, се простираше земята, но тя съвсем не беше онова блато, пълно с мръсотии и гниещи създания, за което толкова бяха чували в детството си. Релефът беше начупен, приличаше на кафяво-черно замръзнало море, тук-там се виждаха повече или по-малко дълбоки дупки, които напомняха гигантски очни ями или хилещи се уста. Растителността беше оскъдна.
— Скалите имат жестоки лица — прошепна Пойли, която не можеше да откъсне поглед от странната за нея гледка.
— Тихо! Ето оттам ще се появят — рече Ятмур.
В този миг цяло стадо странни създания изскочи от горския гъсталак и се втурна с подскоци в оголеното от гората пространство. Представляваха необичайни влакнести растения, които в продължение на дълги векове бяха успели да заприличат донякъде на предишните зайци.