Каролайн не можеше повече да се сдържа. Тя наведе глава, а сълзите й започнаха да се стичат по бузите и да капят по ръцете й, стиснати в скута.
— Мис Дъруент-Джоунс, съвсем естествено, леля ви е предполагала, че ще дойдете да живеете при нея, докато се омъжите. Както вече казах, тя написа завещанието си, когато сте била на седемнадесет години. Реши да напише и писмото, като че се готвеше да умира още тогава. Както тя сподели с мен, направено по този начин, всичко щяло да звучи така, като че извира от самото й сърце. И е така.
В този момент мистър Броугън вдигна глава и видя плачещата Каролайн.
— Много съжалявам, мис Дъруент-Джоунс. Всичко това наистина е голям шок за вас, истинска трагедия…
— Какво ще кажете в такъв случай за мен?
— О, мистър Пенроуз, защо да не обсъдим този въпрос след като нашата братовчедка се съвземе? Естествено е това да я разстрои.
— Защо? Та тя получава всички пари.
Каролайн потърка очи с опакото на ръката си, издуха се в кърпичката на леля си и каза:
— Вече съм добре, мистър Броугън. Извинете ме. Просто, писмото й… Имах чувството, че тя стои тук и ми говори.
— Разбирам Леля ви беше истинска дама. Искате ли да продължа?
— Да, разбира се.
— Много дооре.
Мистър Броугън отново постави очилата на носа си и се взря в документа в ръцете си.
— А сега завещанието става доста объркано и сложно и за двама ви, бих казал дори — изключително необичайно, смайващо Предполагам, че най-добрият начин ла ви го обясня, е като ви припомня, че Елинор Пенроуз беше силна и състрадателна жена, която прекрасно разбираше, че парите носят и известни задължения към тези, които са имали по-малко късмет.
— Аз със сигурност съм с по-малко късмет от вдовицата на чичо ми!
— Мистър Пенроуз, дръжте си езика зад зъбите — Възкликна неочаквано разгорещено адвокатът. — Така, мисис Пенроуз се ползваше с голямо уважение в района. В последните години от живота си беше започнала да работи е млади момичета, забременели извън венчило. Всички те били или прелъстени, или изнасилени от своите работодатели или техните синове, след което, прокудени от собствените си семейства, оставали на улицата. Тя ги спасявала, като ги водела тук и ги настанявала в една малка къща в Сейнт Агнес. Напоследък мисис Пенроуз се бе сближила с доктор Трийт. Предполагам, една от причините за това бе, че му е осигурявала доста пациентки.
Това очевидно беше опит за шега и Каролайн положи усилие да се усмихне. Мистър Броугън се изкашля отново и продължи:
— След като тези момичета родяха, Елинор им помагаше да се заемат с това, което желаят. Ако искаха да задържат децата си, им осигуряваше положение, което да им позволи да направят това. Ако ли не, тя се погрижваше за осиновяването на малките.
— Ама че невероятна глупост! — обади се Бенет Пенроуз, изправи се и се заразхожда напред-назад пред бюрото. — Някакви тъпи гъски, които не могат да държат затворени краката си. Какво общо, по дяволите, може да има това с мен? С нас? Прелъстени от работодателите си ли казахте? Искате да кажете — от по-добрите от тях? Не виждам нищо лошо в това. Грешката, че са забременели, си е само тяхна. Колкото до останалото, защо…
— Замълчете, братовчеде! — Каролайн се изправи и закуцука към него, за да го погледне право в очите. — Затворете невъздържаната си уста или ще ви ударя кълна се! Може и да ви застрелям. Доста добър стрелец съм, знаете ли?
— Няма смисъл да проявявате насилие върху мен Само послушайте, има ли нещо общо всичко това с нас, Каролайн?
Лицето на адвоката беше се наляло с кръв, но той успя да каже почти спокойно:
