Четиридесет и петимата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Маргьорит дьо Валоа #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Четиридесет и петимата». Краткое содержание книги:
В последната част на трилогията — „Четиридесет и петимата“, отново се срещаме с Диана дьо Монсоро, трагично влюбена в рицаря Бюси, предателски убит. Тя си поставя за цел да отмъсти на убийците му. Впечатляваща е картината на обречеността на фамилията Валоа. Публичната екзекуция на политическия престъпник Салсед не може да спаси Анри III, не могат да го спасят и четиридесет и петимата верни телохранители.
„Сигурно тези хора са смели — размишляваше кралят — и предполагам, че ще ми бъдат предани. Някои имат предразполагащ външен вид, други изглеждат мрачни — слава Богу, има за всички вкусове. А това е великолепно — конвой от четиридесет и петима воини, готови всеки момент да извадят шпагите!“
Но въпреки тези успокояващи мисли скръбта отново завладя Анри. Тя вече се беше превърнала в негово обичайно състояние. Времената бяха сурови, хората наоколо — злонамерени, короните стояха твърде нестабилно на главите на монарсите, така че той пак усети непреодолимо желание да умре или да се отдаде на бурно веселие, само и само да се спаси от болестта, още тогава наричана от англичаните хипохондрия.
Той потърси с очи Жоайоз и като не го намери, попита служителя за него.
— Негова светлост още не се е върнал — отговори той.
— Добре. Извикайте камериерите и можете да си отивате.
Влизайки в спалнята, Анри хвърли бегъл поглед на изисканите и обмислени до най-малките подробности тоалетни принадлежности, на които толкова държеше преди, когато желаеше да бъде най-изисканият владетел в християнския свят, след като не успя да стане един от най-великите.
Но сега вече не се занимаваше с това тежко бреме, на което преди беззаветно отдаваше силите си. Анри приличаше на стара кокетка, сменила огледалото с молитвеник — предметите, които преди му бяха толкова скъпи, сега предизвикваха в него едва ли не отвращение.
Парфюмираните меки ръкавици, маските от най-фино платно, пропити с всевъзможни мазила, химикалите за навиване на косите, оцветяване на брадата и придаване блясък на очите — той отдавна се беше отказал от всичко това, пренебрегна го и тази вечер.
— В леглото — каза той с въздишка.
Двамата камериери разсъблякоха краля, обуха го с гащи от най-фина вълна и го сложиха внимателно под одеялото.
— Четецът на негово величество! — извика единият от тях, тъй като Анри заспиваше много трудно и изтерзан от безсъние, опитваше понякога да заспи като му четат.
— Не, не викайте никого — каза Анри, — четеца също. По-добре да почете молитви за моята душа. Ако се върне господин Жоайоз, доведете го.
— Но ако бъде много късно, господарю?
— Уви, той се връща винаги късно — каза Анри. — Но доведете го, когато и да се върне.
Слугите загасиха свещите, запалиха при камината лампа, в която горяха ароматни масла, даващи блед син пламък — това осветление му харесваше, откакто Анри беше овладян от погребални мисли — и излязоха на пръсти от тихите покои.
Анри III, смел пред лицето на истинските опасности, се поддаваше на суеверен страх, присъщ на децата и жените. Той се боеше от зли духове, плашеше се от призраци, но при това тези страхове го и развличаха. Защото, когато се страхуваше, не скучаеше. Той приличаше на затворника, който бил толкова изтерзан от еднообразието на дните, че когато му казали за предстоящия разпит с изтезания, отговорил: „Отлично! Най-после някакво разнообразие.“
Анри наблюдаваше отблясъците на маслената лампа, вперваше поглед в тъмните ъгли на стаята и се мъчеше да долови и най-слабия звук, по който да усети тайнствената поява на призрака. Но ето че очите му, изморени от всичко видяно, се затвориха и той задряма, приспан от самотата и тишината.
Анри никога не заспиваше за дълго. И насън и наяве той се намираше във възбудено състояние, подхранващо жизнените му сили. И сега му се счу някакъв шум в стаята, и той се събуди.
— Ти ли си, Жоайоз? — попита той.
Отговор не последва.
Светлината на лампата побледня. Тя хвърляше на тавана слаб светъл кръг, от който позлатата на орнаментите даваше зелен отблясък.
— Сам! Пак съм сам! — прошепна кралят. Правилно е казал пророкът — великите хора са обречени на скръб. А по-точно щеше да е, че те винаги скърбят.
И след кратка пауза той промърмори:
— Господи, дай ми сили, за да понеса самотата си. Колко ли самотен ще бъда след смъртта!…
— Е, по отношение на самотата след смъртта, какво да ти кажа? — отговори нечий рязък глас, прозвучал на няколко крачки от леглото. — Ами червеите?
Смаян, кралят се надигна в ложето си и огледа тревожно стаята.
— Познавам този глас — прошепна той.
— И слава Богу! — отговори гласът.
Хладна пот изби по челото на краля.
— Това като че ли е Шико…
— Горещо, Анри, горещо! — отговори гласът.
Анри приседна на леглото и недалече от камината, в същото кресло, което преди час сочеше на д’Епернон, различи нечия фигура — тлеещият огън в камината хвърляше към нея жълтеникава светлина. С такъв отблясък при Рембранд са осветени лицата, стоящи в картините му на заден план, и затова не се забелязват веднага. Виждаше се само облегалката на креслото, на която се опираше седящият, и острото му коляно.