Теория на хаоса
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теория на хаоса». Краткое содержание книги:
Смъртоносният документ е същината на ТЕОРИЯ НА ХАОСА — смразяващ автентичен трилър, който ви държи в напрежение до последната страница. В него се описва глобална интрига и политическа конспирация, която следва отчаяното търсене на митичния ръкопис, който би предизвикал наистина ужасяващи последици за нашия модерен свят.
Преди четири часа бе напуснал Милано, бе се добрал до Болоня много бързо, даже му бе останало време да спре и да глътне малко въздух заедно със следобедното кафе и сладките. А сега му оставаше около половин час път до Флоренция. Знаеше, че някъде след следващата група върхове ще се открие гледката на далечните очертания на Дуомо — бялата ръбеста корона на „Санта Мария дел Фиоре“ — символ на храбростта на флорентинците, на гения на Брунелешчи и тяхната вяра в Бог и в изкуството. Кое от двете значеше повече за тях, беше трудно да се разбере. Сигурно бяха успели по някакъв начин да ги съхранят и двете в душите си, в свят, който правеше всичко възможно да култивира у хората по-прозаични интереси и студенина, движена от любовта на компютрите, масовите комуникации и бездушното изкуство. Не че Флоренция се дистанцираше от двадесети век, но нейният сигнален характер бе останал за радост на хората в едно съзнание, един плам за величието на нейното минало.
Той си бе избрал маршрут през селата, избягвайки по-бързите, в известно отношение антисептични, магистрали. Наистина нямаше причина да бърза толкова, след като Сара трябваше да пристигне чак късно вечерта. Беше му изпратила телеграма някъде от Швейцария преди два дни и му бе оставила инструкции в кой хотел да се настани, след като пристигне във Флоренция. И под кое име да се регистрира. Това му се бе сторило малко странно, но инструкциите й бяха повече от ясни. Инструкциите. Това бе възможно най-мекият начин да характеризира безапелационните заповеди, които получаваше. Никакви въпроси за конференцията, за времето — все неща, които биха придали на съобщението малко човешка топлина. Нищо, нека е така, бе решил той. И, разбира се, тя му бе наредила да стои надалеч от Пескаторе. Това, развеселен си помисли той, беше най-лесната за изпълнение заповед по простата причина, че старият му приятел всъщност бе отсъствал. Без съмнение се бе задълбал още повече в мистериите на Айзенрайх и не желаеше да се откъсне, за да вземе участие в нещо, което в крайна сметка си беше социално събиране под маската на научен колоквиум.
Внезапната поява на фарове в огледалото за обратно виждане го върна към реалностите на пътя. След като проумя, че едва ли може да види на повече от десетина метра пред себе си, той включи дългите светлини точно навреме, за да избегне няколко скални отломъка, нападали по платното. Той рязко изви наляво и колата в миг се озова върху затревения склон на хълма, със сила, която го подхвърли няколко сантиметра от седалката. Втория път изви рязко волана надясно и автомобилът отново стъпи на асфалта. Разсмя се. Беше си заслужил цицината на главата. Прекалено боязливата му реакция заради няколко камъка по пътя бе причинила доста вълнение на шофьора зад него. Той отново погледна в огледалото за фаровете. Колата зад него рязко бе намалила скорост и внимателно маневрираше сред разпилените камъни. След няколко минути машината беше само на четиридесетина метра зад гърба му.
Принуден да се съсредоточи върху последната отсечка от пътя, Ксандър започна да поглежда към огледалото на всеки десет-двадесет секунди. Отбеляза си, че колата зад него се приближаваше все по-бързо, движейки се по пътя с шеметна скорост. Беше малко странно, като си помисли как само преди няколко минути бе намалил, за да преодолее камъните. Автомобилът започна да наедрява в огледалото. След няколко секунди шумът от двигателя й заглуши неговата, а светлината на фаровете започна да го заслепява. За късмет началото на продължителен и прав участък надолу му предложи възможността да намали скорост, за да пропусне край себе си колата.
Водачът на автомобила зад него обаче нямаше намерение да го подминава. Вместо това той се приближи само на няколко сантиметра и започна да го притиска, като го подхвърляше с всеки удар. Какво става, по дяволите… Ксандър погледна през рамо, но видя единствено заслепяващите яростни фарове да танцуват през задното стъкло. Той се опита да прогони цветните петна пред очите си и натисна педала на газта, превключвайки на трета скорост, защото започваше изкачване. Двигателят на малката му кола обаче не ставаше за съперник на машината на преследвача му. Мощните фарове отново се стрелнаха върху него и Ксандър подскочи от поредния удар. Сякаш се бе озовал в някаква клетка от светлина, неспособен да види пътя пред себе си с вече съвсем крехката и ненадеждна мантинела покрай него. Господи! Какво е това? Една дума проряза съзнанието му.