Теория на хаоса
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теория на хаоса». Краткое содержание книги:
Смъртоносният документ е същината на ТЕОРИЯ НА ХАОСА — смразяващ автентичен трилър, който ви държи в напрежение до последната страница. В него се описва глобална интрига и политическа конспирация, която следва отчаяното търсене на митичния ръкопис, който би предизвикал наистина ужасяващи последици за нашия модерен свят.
Ярката светлина върху лицето му изгасна и Тайг се отпусна назад. Той измъкна миниатюрната слушалка от ухото си в очакване на гримьора, който се приближи откъм крилата за още няколко корекции тук-там. Ейми беше точно зад него.
— Държах ли ги будни? — попита Тайг.
— Само се придържай в разумни граници — отговори тя, като положи нов сноп листа върху бюрото му. — Накрая малко остана да прекрачиш границата — „буреносен период“. Нека си останем във времето преди Апокалипсиса.
— Имай ми доверие, Ейми. Те всички захапаха.
— Те винаги захапват, Джонас. Това е, което малко ме плаши.
— Ти какво, да не се оплакваш от рейтингите?
Тя се усмихна и вдигна слушалката.
— Пъхни си я в ухото. След тридесет секунди отново сме в ефир.
Тайг се усмихна. Да прекрачиш границата… Те бяха далеч по-близо, отколкото изобщо би могла да си представи.
Чашата с уиски се гушеше почти празна в дланта на О’Конъл. Той бе изключил флуоресцентното осветление над главата си и си бе позволил да се поразпусне в мъждивия отблясък на обикновената настолна лампа. От стъклото на затъмнения прозорец го гледаше отражение — неговото тяло, удобно разположено върху кожения диван. Някъде зад стъклото ледените води на Потомак течаха мълчаливи и безучастни, накъдрени от лекия зимен дъжд. Вадички вода се стичаха по стъклото и се врязваха в спокойната картина.
Денят бе преминал изпълнен с изненади, като не най-последната от тях се бе оказала неочакваната куриерска телеграма от Берн. Оперативният фонд. САРА ТРЕНТ: ДОСТЪП ПОЗВОЛЕН. Той не си бе губил времето и веднага бе потърсил Артър.
— Мислех, че я прибираме.
— Явно е надушила нещо — отвърна Причард — и е избрала да се залови с него. Аз не бих я оставил самотна и безпомощна…
— Избрала ли? — изръмжа О’Конъл. — Господи! Това е доста интересен начин на изразяване. Ти поне въведе ли я в останалата част от досието — Скентън, момичето в Монтана?
— По телефона?
О’Конъл дълго не откъсна погледа си от Причард.
— Значи си го очаквал, нали?
— Има неща, които не могат да се предвиждат.
— Защо? Защо ще се връща отново в оперативния сектор? Защо не си ми казал нищо, Артър?
Сега той допиваше последните капки алкохол от чашата си. Офисът му беше малко по-малък от този на Причард, но си имаше всичките необходими атрибути — бюро, диван и много уиски. Без книги. Знаеше, че никога няма да ги прочете, така че какво го беше грижа? И никакъв Вашингтон — само реката и „Арлингтън“ зад нея. Това беше гледката, която особено обичаше. Артър никога нямаше да го разбере. А и как би могъл? Той никога не бе имал възможността да бъде полеви офицер. Никога не бе посягал към чашката, за да успокои гузната си съвест. Не. Артър никога не би си позволил такова нещо. В продължение на двадесет години бяха работили по този начин. Сигурно това беше причината той да има язва, а Артър — по-големия офис.
Наля си втора чаша и посегна към телефона.
— Айрини, любов моя, трябва да видя Боб, колкото може по-скоро… Да, знам, че всичко това е малко неочаквано, но той все някога трябва да започне да печели пари… Не, ти ще се прибереш у дома в безопасност. Кажи на някое от момчетата да те закара. — Той отпи от чашата си. — Искам срещата да бъде неофициална… Не, няма да включвате дори и журнала на Артър. Абсолютно извън протокола. — Той направи пауза. — И този запис го изтривате… Точно така… Кажи му, че ще чакам. — О’Конъл затвори телефона и качи краката си върху дивана. Дъждът се бе обърнал на сняг и забулваше прозореца с бялата си завеса. Той се отпусна.
Тя бе попаднала на нещо и то много голямо, за да се върне отново на работата си. Този път обаче не мислеше да посвещава Комитета в подробностите. Във всеки случай не беше много изненадан от решението й.
О’Конъл изгълта остатъците от уискито си и зачака телефона да звънне.
Ксандър превключи фиата на втора скорост и двигателят изрева при внезапното си усилие да преодолее острия завой в подножието на поредния хълм. Рязкото спускане от страната на пътя към къщите вероятно на стотина метра по-надолу разкриваше гледката на класическите характеристики на ландшафта в повечето картини от италианския Ренесанс. Дори и мрачните цветове на зимното небе, надвиснало студено над стръмните склонове на Апенините, не можеше да затъмни блясъка на земята и горичките в подножията им. Няколко пъти през последния час той за малко не се бе преобърнал в пропастта, замаян за миг от красотата на прелитащата покрай стъклата на колата му Тосканска природа. А сега, с все по-бързото напредване на здрача, той нямаше друг избор, освен да насочи цялото си внимание към пътя, който безмилостно криволичеше пред него.