Пожелай ми слънчогледи
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пожелай ми слънчогледи». Краткое содержание книги:
Зъбите й са перфектни, с изкуствен тен е, чантата й е дизайнерска. И защо е в тази скъпа болница?
Оцеляла след катастрофа (карайки не друго, а мерцедес!), Лекси е изгубила част от своята памет. Или по-точно — не помни последните три години от живота си.
Сега е на път да разбере колко много неща са се променили през това време. По някакъв начин се е превърнала от 25-годишно работещо момиче в корпоративен лъв, с нов луксозен апартамент, безвъглехидратно меню и куп известни приятели. И се озовава пред съпруг с външност на гръцки бог, освен това и милионер.
Още колко загадки крие новият й свят?
Той се оказва изпълнен с тайни и интриги. Но как, за бога, е стигнала дотук? Ще си спомни ли някога? И какво ще се случи, ако си спомни всичко?
— Джана ти е оставила бъркани яйца с бекон във фурната — обяснява Ерик. — Обикновено пиеш зелен прясно изцеден сок. — Той сочи кана на плота, пълна с нещо, което прилича на блатна тиня. — Това е витаминозна напитка, която потиска апетита.
Едва се сдържам да не потръпна, толкова ме е гнус.
— Днес ще я пропусна. — Вадя яйцата и бекона от фурната и едва успявам да потисна желанието си да изям поне три препечени филийки с тях.
— Малко по-късно ще ти докарат новата кола. — Ерик отпива глътка кафе. — Вместо смачканата. Въпреки че едва ли имаш голямо желание отново да седнеш зад волана.
— Не се бях замисляла — отвръщам безпомощно.
— Ще видим. И без това нямаш право да шофираш, преди да положиш изпит отново. — Той избърсва уста с ленена салфетка и се изправя. — И още нещо, Лекси. Ако нямаш нищо против, бих искал другата седмица да организирам малко парти. Ще поканя само стари приятели.
— Парти ли? — повтарям притеснено. Никога не съм била от жените, които си падат по организиране на партита. Освен ако не броите парти със спагети, които гостите похапват, докато гледаме сериала „Уил и Грейс“.
— Няма защо да се притесняваш — той отпуска нежно ръка на рамото ми. — Джана ще се справи с готвенето. Ти само се нагласи. Ако не ти се занимава, просто кажи…
— Няма проблем! — бързам да отговоря. — Омръзна ми всички да се държат с мен като с инвалид. Чувствам се чудесно!
— Много добре. Това ме кара да повдигна друг въпрос. Работата. — Ерик облича сакото си. — Очевидно все още е рано да се върнеш на пълен работен ден, но Саймън питаше дали не искаш да наминеш към офиса. Говоря за Саймън Джонсън — уточнява той. — Помниш ли го?
— Саймън Джонсън ли? Директорът?
— Аха — кима Ерик. — Обади се снощи. Побъбрихме си. Приятен човек.
— Мислех, че дори не е чувал за мен! — отвръщам слисана.
— Лекси, ти си важен член на управителния съвет — обяснява търпеливо Ерик. — Разбира се, че е чувал за теб.
— А, да. Така беше.
Дъвча бекон и се опитвам да не издавам колко съм объркана, въпреки че ми се иска да извикам от радост. Новият ми живот става все по-хубав. Аз съм важен член на управителния съвет! Саймън Джонсън знае коя съм!
— Разбрахме се, че ще ти бъде от полза да отскочиш до офиса — продължава съпругът ми. — Това може да върне някои спомени и да даде тласък на отдела ти.
— Чудесна идея — съгласявам се ентусиазирано. — Ще опозная новата си работа, ще се видя с момичетата, ще обядваме заедно…
— В момента имаш заместник — обяснява Ерик, след като е погледнал в бележника на кухненския плот, където е записвал подробности. — Байрън Фостър. Щом се върнеш, той се заема със старата си работа.
— Байрън ми е заместник? — чудя се аз. — Че Байрън ми беше шеф.
Всичко е обърнато нагоре с краката. Просто невероятно. Нямам търпение да отида в офиса и да разбера какво става.
Ерик пише нещо в „Блекбърито“, после го оставя и грабва куфарчето.
— Приятен ден, мила!
— И на теб, мили! — Изправям се и той се обръща към мен и между нас припламва нещо. Застанал е на сантиметри от мен. Усещам аромата на афтършейва му и забелязвам малка драскотина, останала от бръсненето.
— Все още не съм прочела цялото ръководство — извинявам се аз. — Обикновено… целувам ли те, преди да тръгнеш на работа?
— Обикновено да — той също е притеснен. — Само че не го прави, ако…
— Напротив! Искам да го направя… би трябвало да правим всичко, което обикновено правим. — Започвам да се изчервявам след тези думи. — Обикновено по бузата ли те целувам, или… или по устните?
— Устните — той прочиства гърлото си. — Така е обикновено.
— Добре — кимам аз. — И така… — Протягам ръка към кръста му и се опитвам да го направя както обикновено. — Така ли? Кажи ми, ако е различно от обикновено…
— Може би само едната ръка — заявява той след кратко колебание. — Обикновено я поставяш по-високо.
— Добре! — премествам длан на рамото му и отпускам другата ръка. Имам чувството, че съм на урок по танци. След това запазвам равновесие и вдигам лице към него.
Колкото и да е странно, забелязвам, че Ерик има странно малко възелче на върха на езика. Нищо. Няма да го гледам. Съсредоточи се над целувката. Той се навежда напред и устните му докосват леко моите, а аз не чувствам нищо.
Надявах се първата ни целувка да предизвика някакви спомени за усещания, може би нещо от Париж, сватбата ни, първата ни целувка… Само че той се отдръпва, а аз не съм усетила нищо. Забелязвам колко е обнадежден и започвам да се питам какво да кажа, за да замажа положението.
— Беше чудесно. Много…