Момичето, което обичаше Том Гордън

— Няма да умра от жажда в проклетата стара гора… нали, Том? — попита, но Том нищо не казва.

Истинският Том Гордън сигурно вече наблюдаваше играта. Тим Уейкфийлд, умелият питчър на Бостън, срещу Анди Петит, младия левак на „Янките“. Гърлото на Триша пулсираше. Бе й трудно да преглъща. Спомни си как беше валяло (както споменът как си обуваше чорапите, седнала на ръба на леглото в спалнята, и този спомен също така изглеждаше много далечен) и пожела отново да завали. Щеше да излезе изпод дърветата и да танцува с вдигната назад и нагоре глава, разперени ръце, с отворена уста; да танцува като Снупи върху своята кучешка къщичка.

Движеше се тежко между боровете и смърчовете, които растяха все по-нависоко и бяха по-добре разположени, тъй като тази част на гората ставаше все по-стара. Светлината на залязващото слънце се процеждаше косо през дърветата във все по-силни цветове. Щеше да мисли, че дърветата и оранжево-червената светлина бяха красиви, ако не беше жаждата… Една част от съзнанието й обаче отбеляза тази красота въпреки физическото й изтощение. Светлината беше прекалено ярка. Слепоочията й пулсираха от главоболие, а гърлото й бе свито като главичката на карфица.

В това състояние отпърво възприе звука на течаща вода като слухова халюцинация. Не можеше да бъде истинска вода; проклетото нещо обаче се чуваше твърде близо. Обърна се натам, като тръгна на югозапад, а не право на запад, промъкваше се под ниските клони и прескачаше падналите дънери като в хипнотичен транс. Когато звукът стана още по-силен — твърде силен, за да го сбърка с каквото и да е друго — Триша започна да тича. Подхлъзна се два пъти по килима от борови иглички и пресече направо през грозна долчинка с коприва, която изпоожули ръцете и китките й. Десет минути след чуването на слабия звук от течаща вода, стигна висок, стръмен склон с няколко сиви скални издатъци. Под тях кипеше и се пенеше буен поток, в сравнение с който нейният първи ручей изглеждаше не по-пълноводен от капките, които падат от края на маркуч, по който водата е спряна.

Триша тръгна по края на склона, въпреки че една погрешна стъпка щеше да я изпрати, премятайки се през глава надолу поне двадесет и пет фута, и това навярно щеше да я убие. Пет минути, след като вървя срещу течението на потока, стигна до нещо като груб жлеб, който слизаше в клисурата, където течеше потокът. Беше естествен улей, покрит с падали десетилетия наред листа и борови иглички.

Тя седна в горния край на улея, също като дете, което се кани да се спусне по пързалка. Плъзна се надолу, все още в седнало положение, кота забавяше движението с ръце и използваше краката си за спирачки. Някъде по средата започна да спира. Не толкова, за да се опита да спре — това много вероятно щеше де я изпрати отново с премятане във въздуха, и легна по гръб, постави ръцете си с преплетени пръсти под врата, затвори очи и се помоли за най-доброто.