Морт

— Имам проблем, господин Катуел — каза Кели.

— Задръж за един момент. — Той посегна към една кука над огнището и свали островърха шапка, която явно беше виждала и по-добри времена, макар че по вида й те не ще да са били много по-добри, и после рече: — Така. Давай.

— Какво толкова важно има в шапката?

— О, много е важна. Трябва да имаш подходящата шапка, за да се занимаваш с магьосничество. Ние, магьосниците, ги знаем тези неща.

— Щом така казваш. Погледни сега, ти виждаш ли ме?

Той се взря в нея.

— Да. Да, определено мога да кажа, че те виждам.

— А чуваш ли ме? Ти ме чуваш, нали така?

— Високо и ясно. Да. Всяка една сричка си пада на мястото. Никакъв проблем.

— Тогава ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че никой друг в този град не ме вижда и не ме чува?

— Освен мен?

Кели изсумтя.

— И чукчето на вратата ти.

Катуел измъкна един стол и седна. Повъртя се малко. През лицето му мина замислено изражение. Той се изправи, пресегна се назад и измъкна плоска червеникава маса, която някога може и да е била половин пица.3 Той скръбно се вгледа в нея.

— Цяла сутрин я търся, можеш ли да ми повярваш? — попита той. — Имаше си всичко по нея, че даже и допълнително чушки. — Той тъжно отхапа от смачканата форма и внезапно си спомни Кели.

— По дяволите, съжалявам — рече той, — къде ми е възпитанието? Какво ли ще си помислиш за мен? Ето. Вземи си една рибка. Моля те.

— Ти слушаш ли ме? — отяде се Кели.

— Ти чувстваш ли се невидима? За себе си, искам да кажа? — попита Катуел неясно.

— Разбира се, че не. Просто съм ядосана. Така че, искам да ми предскажеш бъдещето.

— Е, за това не знам, всичко това ми звучи толкова медицинско, че…

— Мога да си платя.

— Незаконно е, нали разбираш — окаяно рече Катуел. — Старият цар изрично забрани предсказването на бъдещето в Сто Лат. Той не обичаше много магьосниците.

— Мога да платя много.

— Госпожа Наджънт ми разправяше, че това, новото момиче ще е даже още по-лошо. Адски надуто било, вика тя. Страхувам се, че няма да е от тия, дето ще погледнат с добро око на практикуващите изтънчените изкуства.

Кели се усмихна. Хората от царския двор, които бяха виждали тази усмивка и по-рано, биха побързали да измъкнат Катуел от пътя й и да го скрият на сигурно място, като например съседния континент, но той просто си седеше там и се опитваше да изчисти парченца гъби от плаща си.

— Разбирам, че има гаден нрав — каза Кели. — Но все пак, няма да се изненадам, ако все пак не те изгони от града.

— О, божичко — възкликна Катуел, — наистина ли мислиш така?

— Виж какво — рече Кели, — няма нужда да ми казваш бъдещето, а само настоящето. Дори и тя не би могла да възрази на това. Ще си поприказвам с нея, ако искаш — великодушно добави тя.

Катуел се ободри.

— О, ти познаваш ли я?

— Да. Но понякога, струва ми се, че не много добре.

Катуел въздъхна и се зарови в боклуците по масата наоколо, като разместваше камари стари чинии и отдавна мумифицираните останки от няколко яденета. Най-после изкопа един дебел, кожен портфейл, залепнал за резен сирене.