Морт

— Усети ли това? Усети ли го? — изкрещя тя.

— Но… Вие… аз… — изскимтя прислужницата, отстъпвайки назад, докато краката й не се удариха в леглото и тя тежко седна на него.

— Погледни ме! Гледай в мен, когато ти говоря! — крещеше Кели и се приближаваше към нея. — Виждаш ме, нали? Кажи, че ме виждаш, или ще заповядам да те обезглавят!

Прислужницата погледна в ужасените й очи.

— Аз Ви виждам — каза тя, — само че…

— Само че какво? Какво само че?

— Нали Вие сте… чух че сте… аз си мислех, че…

— Какво си мислеше? — сряза я Кели. Тя вече не крещеше. Думите й излизаха като нажежени до бяло удари с камшик.

Прислужницата се свлече в хълцаща и подсмърчаща купчина. Кели остана права за момент, като потропваше с крак, после внимателно раздруса жената.

— Има ли магьосник в града? — попита тя. — Гледай в мен, в мен. Има, нали има? Вие, момичетата, винаги гледате да се измъкнете тайничко и да си поговорите с някой магьосник, нали! Къде живее той?

Жената обърна омазаното си със сълзи лице към нея, като се мъчеше да се пребори с инстинкта, който й говореше, че принцесата не съществува.

— Ъъ… магьосник, да… Катуел, на Уол Стрийт…

Устните на Кели се свиха в тънка усмивка. Зачуди се къде ли са й сложили наметалото, но практичният разум й подсказа, че ще е сто пъти по-лесно сама да си го потърси, вместо да се опитва да демонстрира присъствието си пред прислугата. Изчака, втренчена в нея, докато жената престане да плаче, огледа се наоколо, леко озадачена, и бързо излезе от стаята.

Забравила ме е вече, помисли си тя. Вгледа се в ръцете си. Изглеждаха съвсем като живи.

Трябва да беше магия.

Влезе в гардеробното си помещение и затършува из няколко гардероба, докато не откри една черна пелерина с качулка. Навлече я бързо и побягна навън през коридора и по стълбището за слугите.

От малка не беше минавала оттам. Тук бе светът на праните чаршафи, голите подове и тъпите келнери. Миришеше на леко плесенясали корички хляб.

Кели се движеше като земен дух през него. Тя естествено знаеше къде се намира слугинското крило в двореца, така както хората знаят нещо някъде в съзнанието си за сифоните или отходните канали, и беше почти готова да приеме, че, макар всички прислужници да изглеждаха досущ еднакви, те сигурно имаха някакви отличителни белези, по които най-скъпите и най-близките им хора ги разпознаваха. Но не бе подготвена да види гледки като Могхедрон — церемониалмайстора по вината, когото винаги досега бе виждала само по служба, когато той се движеше из трапезарията подобно на галеон с издути платна, а не да седи в килера си с бутилки, разгърден и да пуши лула.

Няколко кикотещи се слугинчета профучаха край нея без да я погледнат дори. Тя продължи бързо нататък, като по някакъв странен начин си даде сметка, че нарушава територията на собствения си замък.

А това, тя вече ясно го разбираше, беше така, защото това вече не беше нейният замък. Шумният свят наоколо, с изпускащото пара пране и хладните изби, беше един отделен свят. Тя не го притежаваше. Може би той притежаваше нея.