Печатът
- Автор: Сорти Франческо, Мональди Рита
- Серия: Ато Мелани #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Хаджитанев-младши
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Печатът». Краткое содержание книги:
Септември 1683 година. Турците са пред вратите на Виена. Съдбата на християнска Европа зависи от изхода на обсадата. Над Рим, сърцето на християнския свят, града, приютил Светия престол, е надвиснала заплаха от чума.
Един от гостите на странноприемницата „При оръженосеца“ умира при неизяснени обстоятелства. Обявена е карантина, вратите на странноприемницата са заковани от градските стражи, и постоянните й обитатели — хора от всякакви възрасти, с най-различен произход и професии, се превръщат в затворници. Един от посетителите, абат Мелани — таен агент на крал Луи XIV, се заема да изясни множеството загадки, в които са замесени по някакъв начин обитателите на странноприемницата. От какво е починал възрастният французин — от чума или от отрова? И кой е той всъщност? Какви сенки от миналото укриват останалите обитатели?
Абат Мелани тръгва по следите на една страшна тайна — през катакомбите на Рим, забранени астрологически печатници и кабинети на алхимици. Младият прислужник в странноприемницата става помощник на абата в неговите издирвания — така пред очите на наивното момче се разкрива драматичната тайна история на седемнайсети век, коварствата и интригите в кралските дворове на Европа. Пороците, омразата и амбицията на политиците се преплитат в пъстра картина на епохата — с търсенията на възвишени духове, с красотата на бароковата музика, с изяществото на литературата и поезията, въплътила надеждите и страховете на хората от онова преломно столетие.
— Ето, така би ти говорил за Фуке синьор Луиджи Роси, моят учител — добави той, като забеляза въпросителното ми изражение. — Но тъй като аз съм този, който разказва, и понеже трябва да изчакаме часа за вечеря, настани се удобно! Питаш ме кой беше Никола Фуке. Е, добре, той беше преди всичко победен.
Замълча, сякаш търсеше точните думи, а трапчинката на брадичката му потрепваше.
— Победен от завистта, от държавните интереси, от политиката, но най-вече победен от историята. Защото, запомни, историята я създават винаги победителите, било добри или лоши. А Фуке загуби. Ето защо, когото и да попиташ във Франция или по света кой беше Никола Фуке, ще ти отговори — сега и завинаги — че той е бил най-големият крадец сред министрите, корумпиран, отцепник, най-леконравният и най-големият прахосник на нашето време.
— А какъв казвате, че е бил, преди да бъде победен?
— Слънцето — отговори с усмивка. — Така бе наречен Фуке, откак Лебрюн го нарисува по този начин в „Апотеоза на Херкулес“, на стените на замъка Во-льо-Виконт. И настина, никоя друга звезда не подхождаше повече на мъж, дарен с толкова великолепие и щедрост.
— Значи кралят-слънце си е дал този прякор, защото е искал да подражава на Фуке?
Мелани ме погледна унесено и не отговори. После продължи да ми обяснява, че изкуствата, като деликатните цветове на лозата, имат нужда от някой, който да ги постави в подходяща ваза или да обработва почвата им, за да бъде тя рохка и плодородна, и после ден след ден да им дарява водата, която ще утоли жаждата им; на свой ред, добави абат Мелани, градинарят трябва да притежава най-добрите инструменти, за да се грижи за своите създания; лека ръка, за да не нарани нежните листенца, опитно око, за да разпознава техните болести и, накрая, трябва да може да предава на останалите своето изкуство.
— Никола Фуке притежаваше всичко онова, което бе нужно за тази цел — въздъхна абат Мелани. — Беше най-блестящият меценат, най-величественият, най-толерантният и най-щедрият, най-надареният в изкуството да се живее и да се прави политика. Но попадна в мрежите на скъперници, на ревниви, надменни, измамни и подли врагове.
Фуке произхождаше от богат род от Нант, който още отпреди век си беше спечелил заслужено състояние от търговия с Антилските острови. Беше възпитан от свещениците йезуити, които открили в него висша интелигентност и изключително присъствие — следовниците на великия Игнаций Лойола изградили у него един благороден дух на политик, способен да използва всяка възможност да обръща в своя полза всяка ситуация и да убеждава всеки свой събеседник. На шестнайсет години вече бил съветник в парламента в Метц, на двайсет бил един от престижния легион на maitres des requetes — обществените служители, отговарящи за войската, правосъдието и финансите.
Междувременно бе умрял кардинал Ришельо и кардинал Мазарини го беше заменил: Фуке, ученик на първия, премина безпрепятствено на служба при втория. Също и защото, когато избухнала Фрондата — прословутият бунт на благородниците срещу Короната — Фуке бе защитил добре младия крал Луи и бе организирал неговото завръщане в Париж, след като владетелят и неговото семейство били принудени от размириците да напуснат града. Беше се проявил като отличен служител на Негово Високопреосвещенство кардинала, верен до гроб на краля и изключително смел мъж. После, когато свършиха вълненията, вече на трийсет и пет години, придобил поста на прокуратор в Парижкия парламент и през 1653 най-накрая станал Главен интендант на финансите.
— Но всичко това е само рамката на благородните, справедливи и вечни неща, които в действителност направи — допълни абат Мелани.
Повече от това да кръстосва от единия до другия край на Франция (както, когато беше maitre des requetes) и повече от това да жертва съня и здравето си, за да ръководи мъдро чак до последната ливра финансите на Короната (както, когато беше Главен интендант на финансите в Париж), повече от всичко на света, го изгаряше желанието да може да покаже на цяла Европа славния триумф на изкуствата и добродетелите във Франция.
Неговият дом беше отворен както за учените и артистите, така и за търговците. Било в Париж или в провинцията, всички очакваха ценните мигове, които той успяваше да открадне от държавните дела, за да награди онези, които притежаваха талант в поезията, в музиката и в останалите изкуства.
Не бе случайно, че Фуке първи разбра и обикна великия Ла Фонтен. Блестящият талант на поета със сигурност си струваше богатата пенсия, която Главния интендант му бе отпуснал още в зората на тяхното познанство. И за да бъде сигурен, че това няма да тежи на чувствителната съвест на неговия приятел, му предложи да му връща периодично част от парите, но в стихове. Самият Молиер беше длъжник на Главния интендант, макар че това никога нямаше да му бъде натяквало, тъй като по-големият му дълг беше моралният. Също и добрият Корней, вече стар и вече не целуван от горещите и капризни устни на славата, именно в най-тежкия момент на своя живот, беше щедро възнаграден и спасен от прегръдките на меланхолията.