Двойна звезда
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кънчо Кожухаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Двойна звезда». Краткое содержание книги:
РОЛЯТА — да замести един лидер, който е най-обичаният и най-заплашваният човек на планетата.
ЗАЛОГЪТ — мир с марсиянците и съюз с империята.
РИСКЪТ — бърза смърт, ако бъде разкрита подмяната или доживотно преструване, защото отвлеченият политик може да не се появи никога повече.
Някой рече:
— Това май не ни говори много.
— То и не е предназначено да ви говори много — изстрелях аз, като смекчих отговора си с усмивка. — Питайте ме за неща, на които имам законно право да отговарям, и аз ще ви отговоря. Питате ли ме нещо от рода на „Престанахте ли да биете жена си?“, аз ще ви давам съответстващи отговори — поколебах се, защото се сетих, че Бонфорте се ползва с репутация на прям и честен човек, особено с журналистите. — Само не си мислете, че шикалкавя. Всички знаете, защо съм тук днес. Ще ви кажа нещо за това и можете да ме цитирате колкото си щете.
Поразрових в ума си и измъкнах оттам едно подходящо парче от речите на Бонфорте, които бях изучавал.
— Истинското значение на това, което се случи днес, не е да се отдаде почит на един човек. Ето — и размахах марсианския жезъл, — доказателството, че две велики раси могат да си подадат ръка през пропастта на взаимното си непознаване с разбиране. Нашата собствена раса се е устремила към звездите. Ние ще открием — вече откриваме — че нашата численост ни оставя в незначително малцинство. Ако искаме да преуспеем в нашия стремеж към звездите, трябва да действаме честно, скромно, с открито сърце. Чувал съм да се говори, че ако им дадем възможност, нашите марсиански съседи щели да прегазят Земята. Това са глупости. Земята не е пригодена за марсианците. Нека защищаваме това, което ни принадлежи, но да не бъдем подлъгвани от страх и ненавист към глупави деяния. Звездите никога няма да бъдат достигнати от дребни умове; ние трябва да бъдем големи като самия космос.
Репортьорът вдигна вежда.
— Господин Бонфорте, струва ми се, че съм ви чувал да произнасяте тази реч миналия февруари.
— И ще я чуете следващия февруари. А също през януари, март и всички други месеци. Истината не може да бъде повтаряна прекалено често — хвърлих един поглед към пазача и добавих:
— Съжалявам, но сега трябва да вървя, че иначе ще изтърва броенето — обърнах се и влязох през вратата, а Пени ме последва.
Качихме се в една малка бронирана с олово кола и вратата се затвори с въздишка. Колата беше автоматизирана, така че не ми се наложи да играя за пред шофьора; облегнах се назад и се отпуснах.
— Уфф!
— Мисля, че се справи прекрасно — сериозно каза Пени.
— Затрудних се, когато той забеляза откъде плагиатствам.
— Да, но се измъкна. Беше си истинско вдъхновение. Ти… ти звучеше също като него.
— Имаше ли някой, когото би трябвало да наричам по име?
— Всъщност — не. Може би един или двама, обаче те не биха го очаквали, когато си така притиснат.
— Спипаха ме натясно. Тоя мотко пазачът с неговите паспорти. Пени, струва ми се, че ти би трябвало да държиш паспортите, а не Дак.
— Дак не ги държи. Всеки носи своя със себе си — тя бръкна в чантичката си и извади едно книжле. — Моят беше у мен, но аз не посмях да си призная.
— А?
— Неговият е бил у него, когато са го хванали. Не се осмелихме да поискаме нов — не и сега.
Изведнъж се почувствах много уморен.
Тъй като нямах инструкции от Дак или Родж, си останах в ролята по време на пътуването на совалката и влизането в „Том Пейн“. Не беше трудно; просто отидох направо в каютата на собственика и прекарах дълги, отвратителни часове в безтегловност, като си гризях ноктите и се чудех какво става долу на повърхността. Най-подир с помощта на таблетки против космическа болест успях да се унеса в често прекъсван сън — което си беше грешка, тъй като сънувах поредица кошмари: бях без гащи, поради което разни репортьори ме сочеха, ченгета ме потупваха по рамото, а марсианци насочваха жезлите си към мен. Всички знаеха, че съм измамник, и просто спореха помежду си кому се пада привилегията да ме разкъса на парчета и да ме пусне в дезинтегратора.
Събуди ме воят на алармата за ускорението. Вибриращият баритон на Дак бумтеше: „Първо и последно червено предупреждение! Една трета же! Една минута!“ Бързо-бързо се намъкнах в койката си и се вкопчих в нея. Почувствах се далеч по-добре, когато стартирахме; една трета от земното притегляне не е много — струва ми се, че е горе-долу колкото на повърхността на Марс, но е достатъчно да успокои стомаха и да направи от пода истински под.
Пет минути по-късно Дак почука и влезе, без да изчака, докато аз отивах да отворя вратата.