Джентълмени и играчи
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Джентълмени и играчи». Краткое содержание книги:
Същия следобед споменах пред класа за изчезналата писалка с надеждата, че някой може да я е взел за малко и да е забравил да я върне, но момчетата ме изгледаха с недоумение.
— Какво, никой ли не я е виждал? Тейлър? Джаксън?
— Не, сър. Изобщо, сър.
— Прайс? Пинк? Сътклиф?
— Не, сър.
— Найт?
Найт отмести поглед със самодоволна усмивка.
— Найт?
Проверих присъстващите по списък и освободих момчетата. Сега определено се чувствах неудобно. Не ми беше приятно да го правя, но имаше само един начин да открия злосторника и той беше да претърся шкафчетата на учениците. За късмет този следобед бях свободен, затова взех шперца и списъка с номерата на шкафчетата, оставих Мийк в стая 59 с група по-малки ученици, които едва ли щяха да буйстват, и тръгнах към средния коридор, където се помещаваха шкафчетата на 3С клас.
Започнах да претърсвам по азбучен ред, без да бързам, като обръщах особено внимание на съдържанието на несесерите, но не намерих нищо, освен половин кутия цигари в шкафчето на Алън-Джоунс и порносписание в това на Джаксън.
После дойде ред на Найт: шкафчето му беше претъпкано с листа, книги и всевъзможни дреболии. Измежду две папки падна сребърна кутия във формата на калкулатор; отворих я, но вътре нямаше писалка. Следващото шкафче беше на Лемън, после на Ню, на Пинк, на Андертън-Пулит — затрупано с книги на любимата му тема, самолети от Първата световна война. Прерових всички шкафчета, намерих забранено тесте карти и няколко снимки на разголени момичета, но не и писалка „Паркър“.
Прекарах близо час при шкафчетата, достатъчно, за да удари звънецът и коридорът да се напълни с ученици, но, за щастие, на никого не му хрумна да отиде до шкафчето си между часовете.
Ядосах се още повече — не заради загубата на писалката, която в края на краищата можех да заменя с друга, а заради факта, че част от любовта ми към тези момчета бе помрачена от станалото и докато не намерех крадеца, не бих могъл занапред да им имам доверие.
Днес бях дежурен след часовете и следях опашката за автобуса. Мийк беше на плаца, едва различим сред учениците, които излизаха от училище, а Паметника стоеше на стълбите към параклиса и наблюдаваше всичко отвисоко.
— Довиждане, сър! Приятно прекарване на почивните дни! — Това беше Макнеър, който тичаше с изкривена вратовръзка и разпасана риза. След него търчеше Алън-Джоунс, както винаги на максимална скорост, сякаш от това зависеше животът му.
— По-полека! — провикнах се аз. — Ще си счупите главите!
— Съжалявам, сър — изкрещя Алън-Джоунс, без да забавя скорост.
Не можах да не се усмихна. Помня, че и аз тичах така — не толкова отдавна, когато уикендите се простираха пред мен като безкрайни игрища. Сега минават за един миг: седмици, месеци, години — всички потъват като в бездънна магическа шапка. И въпреки това се чудя. Защо момчетата все тичат? И кога аз спрях да тичам?
— Господин Стрейтли…
Наоколо се вдигаше такъв шум, че не бях чул кога новият директор ме настигна. Дори в петък следобед видът му е безупречен: бяла риза, сив костюм, вратовръзка, вързана и разположена под най-правилния ъгъл.
— Господин директоре.
Мрази да го наричат просто „господин директоре“. Това му напомня, че в историята на „Сейнт Осуалдс“ той не е нито единствен, нито незаменим.
— Онзи ученик от вашия клас ли е? Който тича с неприбрана риза?
— Не — излъгах аз.
Директорът има административна мания към ризи, чорапи и други униформени подробности. Като чу отговора ми, той ме погледна скептично.
— Тази седмица ми направи впечатление известно пренебрежение на учениците към униформата. Надявам се да им обясните колко е важно да правим добро впечатление извън вратите на училището.
— Разбира се, господин директоре.
С наближаването на инспекцията правенето на добро впечатление се превърна в един от основните приоритети на новия директор. Гимназията „Крал Хенри“ има строги правила по отношение на облеклото, включително сламени шапки през лятото и високи шапки за членовете на църковния хор — това според него допринася за по-високите им позиции в списъците с престижни учебни заведения. Моите изцапани с мастило хулигани не се отнасят така благосклонно към съперниците си — или Хенриетите, както по традиция ги наричат нашите ученици — но трябва да призная, че аз споделям мнението им. Бунтът към униформите е своеобразен ритуал за посвещаване и нашите ученици — особено тези от 3С — изразяват бунта си чрез разпасаните ризи, отрязаните вратовръзки и неподходящите чорапи.