Панаирът

Ейми въздъхна и кимна.

— Страхувах се, че точно това ще кажеш.

— Слушай, ако имах, щях да ти дам.

— Зная.

Каквито и недостатъци да имаше Лиз — а тя притежаваше доста — скъперничеството не беше сред тях.

— Ами спестяванията ти? — попита тя.

Ейми поклати глава.

— Не мога да пипна банковата си сметка без съгласието на мама. А за нищо на света не искам тя да разбере за… това.

— За кое? За какво ши трябваш толкова пари?

Ейми понечи да заговори, ала думите замряха в гърлото й. Нямаше желание да разкрие ужасната си тайна дори пред Лиз. Отпи от кока-колата, за да спечели време и да прецени, доколко е разумно да сподели нещастието с приятелката си.

— Ейми?

„Свърталището“ кънтеше от какви ли не шумове — тракане, пиукане и звън от флиперите, буен рокендрол от грамофона автомат, жужене на гласове, невъздържани изблици смях и кикотене…

— Ейми, какво се е случило?

Ейми се изчерви и рече:

— Предполагам, че ще ми се смееш, но… просто… се срамувам да ти кажа.

— Та това е смешното! Можеш да ми кажеш всичко. Аз съм най-добрата ти приятелка, нали?

— Да.

Беше вярно. Лиз Дънкан беше най-добрата й приятелка. Всъщност Лиз бе единствената й приятелка. Ейми не дружеше с други свои връстнички. Излизаше най-вече с Лиз, което й се струваше доста странно, когато се замислеше над това. Двете бяха толкова различни във всяко отношение. Ейми учеше упорито и задълбочено и се справяше добре в училище; Лиз пет пари не даваше какви оценки ще получи. Ейми искаше да учи в колеж; Лиз се отвращаваше от подобна идея. Ейми бе затворена, понякога дори стеснителна; Лиз бе нахална, смела, дори нагла от време на време. Ейми обичаше книгите; Лиз предпочиташе филмите и списанията, пълни с клюки за Холивуд. Въпреки че се бунтуваше срещу фанатичната религиозност на майка си, Ейми вярваше в Бога; Лиз смяташе, че всички религиозни доктрини за Господа и за живот след смъртта са пълни измишльотини. Нито алкохола, нито наркотиците бяха по вкуса на Ейми и тя опитваше от тях само когато искаше да угоди на Лиз; Лиз пък казваше, че ако има Бог — но уверяваше Ейми, че Той не съществува — си заслужавало да го почиташ само защото е сътворил алкохола и марихуаната. Макар двете момичета да се различаваха като деня и нощта, приятелството им крепнеше с всеки изминал ден. Главната причина за това бяха старанията на Ейми. Тя правеше това, което Лиз искаше от нея, казваше това, което предполагаше, че Лиз иска да чуе. Никога не я критикуваше, поощряваше я и я глезеше с вечното си одобрение, смееше се на възсолените й шеги и почти винаги се съгласяваше с мнението й. Ейми бе вложила много време и енергия в изграждането на трайни отношения между двете, но никога не престана да се пита защо толкова силно държи да бъде най-добрата приятелка на Лиз Дънкан.