Панаирът
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Димитрова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Панаирът». Краткое содержание книги:
Повече от четири часа Конрад и екипа му от дванайсет души пъплеха върху постройката, осветена от мощните прожектори на централната алея, захранвани от генератор. Свалиха от фасадата гигантското клоунско лице, гирляндите от разноцветни лампички и навиха на макари дългите електрически кабели. Махнаха платнения покрив и го сгънаха. Облени в пот и задъхани, разделиха вагончетата-гондоли и ги натрупаха едно върху друго. Демонтираха механичните таласъми, призраци, убийци с брадви и още куп чудовища, които плашеха хилядите посетители, след което ги покриха с платнища и ги поставиха с подходящи уплътнители в сандъци. Разглобиха дъсчените стени и подове, свалиха гредите и придържащите ги колони, махнаха будката за билети, натовариха генераторите и трансформаторите, както и останалите механизми в чакащите камиони, които периодично бяха наобикаляни от Макс Фрийд или някой негов помощник, за да проверят докъде са стигнали работите.
Макс, транспортният директор на Големия Американски Пътуващ Панаир — или ГАПП, както го наричаха всички, които работеха в него — надзираваше демонтажа и товаренето от голямата централна алея. След прочутия с грандиозността и организацията си панаир на Е. Джеймс Стрейтс, ГАПП бе най-големият съвременен панаир в света. Не беше някое малко, жалко пътуващо театърче; беше първокласно шоу. ГАПП пътуваше в четирийсет и четири фургона и повече от шейсет огромни камиона. Макар част от оборудването да бе собственост на независими панаирджии, а не на ГАПП, всеки натоварен камион подлежеше на проверка от Макс Фрийд, тъй като панаирната компания носеше отговорност в случай на злополука.
Докато Конрад и работниците му разглобяваха Къщата на ужасите, неколкостотин други панаирджии работеха на централната алея — дресьори на животни, източни и кабаретни танцьорки, стриптийзьорки, гълтачи на огньове, факири, музиканти, готвачи, джуджета и дори слонове. С изключение на дълбоко заспалите шофьори на камионите, които трябваше да шофират след няколко часа, никой нямаше да си легне, докато и последната постройка не бъде разглобена и натоварена.
Виенското колело бе отчасти демонтирано. Наполовина разглобено, то приличаше на огромни зъбати челюсти, насочени към небето.
Останалите люлки и влакчета бяха бързо и сръчно разглобени — „Небесният гмуркач“, „Тип-топ“, синджирените люлки, въртележката, какви ли не вълшебни механизирани устройства за забавления — всичките натоварени в обикновени, прашни, мръсни и очукани фургони.
В един миг шатрите плющяха като водни пелени от черен дъжд. В следващия лежаха неподвижни на земята като огромни тъмни локви.
Гротескните образи от шоуто на уродите — всичките рисувани върху пана от именития панаирен художник Дейвид „Бързия“ Уайът — пърхаха и се развяваха върху придържащите ги пилони. Някои от по-големите изобразяваха уродливите лица на мутанти, хора с физически и умствени недостатъци, които си изхранваха прехраната в шоуто „Прищевки на природата“. Те сякаш се хилеха злорадо, намигаха, зъбеха се и се присмиваха на панаирджиите, които работеха под тях; шега на вятъра, който си играеше с паната. После прикрепящите въжета бяха развързани, колелцата изскърцаха и паната се плъзнаха надолу по пилоните. Бяха свалени, навити на рула и прибрани — кошмарни видения в огромни картонени хранилища.
В пет и половина сутринта, изтощен до смърт, Конрад огледа за последен път мястото, където се бе издигала Къщата на ужасите, и реши, че най-сетне може да си легне. Всичко бе демонтирано и натоварено. Оставаше само съвсем малка част от оборудването — работа за половин час, с която Гънтър, Призрака и още двама мъже можеха да се справят сами. Конрад плати на местните хамали и пътуващите с панаира помощници. Нареди на Призрака да надзирава довършването на работата и да изчака проверката на Макс Фрийд; напомни на Гънтър да изпълнява точно всички указания на Призрака. Плати аванс на двамата току-що станали от сън шофьори, които се подготвяха да подкарат камионите към Клиърфийлд, Пенсилвания, където бе следващата спирка на панаира. Конрад щеше да ги последва по-късно през деня със своята десетметрова каравана. Най-сетне, чувствайки силни болки в мускулите, той уморено пое към моторизираната си къща, паркирана в западния край на панаира сред повече от двеста подобни возила и фургони — все подвижни домове.
Колкото повече приближаваше до караваната, толкова по-бавни ставаха крачките му. Наслаждаваше се на нощта. Беше ясна и спокойна. Вятърът бе утихнал и въздухът бе неестествено неподвижен. Скоро щеше да се зазори, макар на изток хоризонтът все още да не беше изсветлял. Луната току-що се бе скрила зад планините. По небето плуваха само ефирни, леко фосфоресциращи облаци, тъмносребристи на фона на синьо-черното нощно небе. Конрад спря пред караваната и пое глътка хладен свеж въздух. Не бързаше да влезе, страхуваше се от това, което можеше да открие вътре.