Ускорение

— Каза, че парите са една от причините. Коя е другата?

— Щеше да ме убие, ако не бях дошъл при вас.

— С това ли те заплаши?

— Той не заплашва, господин Уайлс.

— Звучи като заплаха.

— Той казва какво ще стане и на човек му е ясно, че ще стане. Или идвам при вас, или умирам. При това не от лека смърт, а от много тежка.

— Знаеш ли какво е направил? — попита Били.

— Не, господине. И не ми казвайте.

— Вече сме двама, които знаем, че той съществува. Единият може да подкрепи твърденията на другия.

— Въобще не разправяйте такива неща.

— Не виждаш ли, че е допуснал грешка?

— Бих искал аз да съм му грешката — заяви Котъл, — но не съм. Надценявате ме, не бива.

— Трябва да го спрем — настоя Били.

— Няма да съм аз този, дето ще го спре. Не съм герой. Не ми казвайте какво е направил, не смейте.

— Защо да не кажа?

— Това си е вашият свят, не моят.

— Светът е един.

— Не, господине. Има милиарди светове. Моят е различен от вашия и така ще си остане.

— Двамата седим заедно на една веранда.

— Не, господине. Тя изглежда като една веранда, но всъщност са две. Знаете, че е така. Виждам го.

— Какво виждаш?

— Че сте малко като мен.

Смразен, Били възрази:

— Нищо не виждаш. Дори не ме поглеждаш.

Ралф Котъл отново погледна Били в очите.

— Видяхте ли буркана с лицето на жената, дето прилича на медуза?

Разговорът изведнъж пое в някаква странна посока.

— Каква жена?

Котъл пак дръпна яко от бутилката.

— Той каза, че я държи в буркана от три години.

— В буркан? Престани да се наливаш с тая отрова, Ралф. Говориш безсмислици.

Котъл затвори очи и лицето му се сви в гримаса, сякаш виждаше това, което описваше.

— Двулитров буркан, може и по-голям да е, с широко гърло. Той сменя формалдехида редовно, за да не се размъти.

Небето над верандата беше кристалночисто. Високо горе кръжеше самотен ястреб, който се открояваше ясно като сянка.

— Лицето често се свива — продължи Котъл, — така че в началото не прилича на лице. Прилича на нещо морско — хем свито, хем издуто. После той разклаща леко буркана, така че да разбърка съдържанието, и лицето… се отваря като цвете.

Тревата на поляната е нежна и зелена, а по-нататък, където само природата се грижи за нея, става по-висока и златиста. Двата вида трева излъчват свой собствен аромат, всеки посвоему свеж и приятен.

— Първо разпознаваш ухо — продължи Ралф Котъл. — Ушите са закачени за лицето и хрущялът им придава форма. В носа също има хрущял, но не си е запазил съвсем формата. Носът стои като буца.

От блестящите висоти ястребът се спусна надолу и започна да кръжи все по-ниско, кръгът на летенето му се стесняваше, описваните от него спирали бяха тихи и хармонични.

— Устните са пълни, но устата е само дупка, очите — също. Няма коса, защото е изрязал лицето от ухо до ухо и от върха на челото до дъното на брадичката. Не си личи, че е женско, а не мъжко лице. Той твърди, че била хубава, но в буркана не виждаш хубост.