Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
Изобщо, ако се осмеля да изразя и своето мнение по такъв един деликатен въпрос, всички тия наши господа таланти от средна ръка, приемани обикновено още приживе едва ли не за гении — не само изчезват почти безследно и някак изведнъж от хорската памет, когато умрат, но се случва, че още приживе — щом само поотрасне ново поколение на мястото на онова, при което са действали те — непостижимо бързо биват забравени и пренебрегвани от всички. Някак внезапно става това у нас, досущ като смяна на декора в театър. О, това не е като с пушкиновци, гоголевци, молиеровци, волтеровци, с всички онези дейци, дошли да кажат своето ново слово! Вярно е и това, че у нас самите тези господа таланти от средна ръка, на склона на една почтена възраст, обикновено по най-жалък начин се изписват, без ни най-малко да го забелязват. Често се оказва, че писателят, комуто са приписвали изключителна дълбочина на идеите и от когото са очаквали изключително и сериозно влияние върху развитието на обществото, разкрива накрая такава рехавост и такава нищожност на основната си идейка, че никой дори не съжалява, дето толкова бърже се е изписал. Но беловласите старчета не забелязват това и се сърдят. Самолюбието им, именно на края на тяхното поприще, взема понякога размери, достойни за богове. За Кармазинов разправяха, че държи на връзките си със силните на деня и с висшето общество едва ли не повече, отколкото на душата си. Разправяха, че той ще ви посрещне и приласкае, ще ви очарова и омае с простодушието си, особено ако сте му нещо нужен, и то се подразбира, ако предварително сте му били препоръчан. Но появи ли се първият княз, първата графиня, първият човек, от когото се бои, ще сметне за свой най-свещен дълг да ви смаже с най-оскърбително пренебрежение, като шушка, като муха, и то тутакси, още преди да сте си излезли; той сериозно смятал това за израз на добър тон. Въпреки цялото си самообладание и изтънко познаване на добрите маниери самолюбието му, казват, стигало до такава истерика, че по никой начин не можел да скрие авторската си раздразнителност дори и в онези обществени кръгове, които малко се интересуват от литература. Ако някой случайно го озадачал с равнодушието си, той болезнено се обиждал и гледал да си отмъсти.
Преди около година четох в едно списание негова статия, написана със страшна претенция за най-целомъдрена поезия, и при това за психология. Описваше гибелта на един параход82 някъде край английския бряг, на което самият той бил свидетел и видял как спасяват загиващите и измъкват удавниците. Цялата тази статия, доста дълга и многословна, бе написана с единствената цел да изтъкне себе си. Просто се четеше между редовете: „От мене, от мене се интересувайте, гледайте какъв съм бил в тези минути. Защо ви са морето, бурята, скалите, отломките от разбития кораб? Та аз ви го описах достатъчно точно с могъщото си перо. Какво я гледате тази удавница с мъртвото дете в мъртвите ръце? По-добре мен вижте — как не издържах това зрелище и се извърнах. Ето ме, застанал гърбом; ето ме, обзет от ужас и безсилен да се обърна назад; ето ме, замижал — колко интересно, нали?“ Когато съобщих мнението си за статията на Кармазинов на Степан Трофимович, той се съгласи с мен.
Щом плъзнаха слуховете, че идвал Кармазинов, на мен, разбира се, ужасно ми се дощя да го видя и по възможност да се запозная с него. Знаех, че бих могъл да го направя чрез Степан Трофимович; навремето са били приятели. И ето че внезапно го срещнах на улицата. Веднага го познах; бяха ми го показвали вече преди три дни, когато минаваше с каляската на губернаторшата.
Беше твърде ниско, надуто старче, впрочем не повече от петдесет и пет годишен, с доста румено личице, с гъсти побелели къдрички, изскочили под кръглото цилиндрично бомбе и засукани около малките му чистички, розови ушенца. Чистичкото му личице беше недотам красиво, с тънки, продълговати, хитро свити устни, с малко месест нос и остри, умни, малки очички. Облечен бе някак вехто, с някаква наметка на плещите, каквато например биха носили през този сезон някъде в Швейцария или в Северна Италия. Но във всеки случай всички дреболийки: ръкавели, якички, копчета, лорнетът с дръжка от костенурка на тънка черна лентичка, пръстенът, бяха изкусурени както у хората с безукорно добър вкус. Убеден съм, че през лятото непременно носи обущенца с цвят на синя слива и седефени копченца отстрани. Когато се срещнахме, той се беше спрял на ъгъла на улицата и внимателно се оглеждаше. Забелязвайки, че го наблюдавам с любопитство, той с медено, макар и малко кресливо гласче ме попита:
82
Описваше гибелта на един параход… — Явен намек за И. С. Тургенев, който посвещава два разказа на подобни произшествия („Наказанието на Тропман“ и „Пожар на море“).