Бесове

Но най-много ме беше яд на него, дето не се решаваше да иде даже у пристигналите Дроздови и да направи необходимата визита за подновяване на познанството, което, както се чу, самите те желаят, тъй като вече питали за него, пък и той се измъчваше всекидневно. За Лизавета Николаевна говореше с някакъв необясним за мене възторг. Без съмнение той помнеше детето, което навремето толкова бе обичал; но покрай това, неизвестно защо, си въобразяваше, че с нея тутакси ще намери облекчение на всичките си сегашни терзания и дори решение на най-важните си колебания. В лицето на Лизавета Николаевна очакваше да срещне някакво необикновено същество. И все пак не отиваше у тях, въпреки че всеки ден се канеше. Главното беше, че тогава на самия мен ужасно ми се искаше да й бъда представен и препоръчан, за което можех да разчитам единствено и само на Степан Трофимович. Честите ни срещи, естествено, на улицата — когато излизаше на разходка, облечена с амазонка и яхнала прекрасния си кон, заедно с тъй наречения си роднина, един красив офицер, племенник на генерал Дроздов, — ми правеха тогава изключително впечатление. Заслепението ми продължи само миг и после самият аз много бързо осъзнах цялата нереалност на моята мечта — но макар и миг, то наистина съществуваше, а поради това може да си представите как се ядосвах понякога на горкия си приятел за неговото упорито затворничество.

Всички наши още от самото начало бяха официално уведомени, че Степан Трофимович известно време няма да приема и моли да бъде оставен на спокойствие. Той беше настоял за циркулярното предуведомление, макар да го раздумвах. И пак аз обиколих по негова молба всички и на всички разправих, че Варвара Петровна е поръчала на нашия „старец“ (тъй наричахме помежду си Степан Трофимович) някаква екстремна работа, да сложи в ред някаква дългогодишна кореспонденция, че се е затворил, а аз му помагам и пр., и пр. Само у Липутин не сварих да намина и все отлагах — а по-точно казано, боях се да намина. Отнапред знаех, че думица няма да ми повярва, непременно ще си науми, че тук има тайна, която всъщност искат да скрият само от него, и в момента, когато си изляза от тях, ще хукне по целия град да подпитва и клюкарства. Докато си представях всичко това, стана тъй, че случайно се сблъскахме с него на улицата. Оказа се, че вече знае всичко от нашите, току-що уведомени от мен. Но, чудно нещо, не само не прояви любопитство и не ме разпитва за Степан Трофимович, а напротив, самият той ме прекъсна, когато почнах уж да се извинявам, че не съм отишъл у тях по-рано, и моментално мина на друга тема. Вярно, имаше какво да разкаже; беше в изключително възбудено състояние на духа и се зарадва, че си е хванал в мое лице слушател. Заговори за градските новини, за пристигането на губернаторшата „с новите веяния“, за образувалата се вече в клуба опозиция, за това, че всички крещят за нови идеи, че това било заразило всички и пр., и пр. Приказва около четвърт час, и тъй забавно, че не можех да се откъсна. Макар и да не можех да го понасям, но, признавам, имаше дар да те накара да го слушаш и особено когато много го беше яд на нещо. Според мен тоя човек беше истински и роден шпионин. Знаеше всеки момент всички най-последни новини и цялото долно бельо на нашия град, предимно мръсотийките, и да му се чудиш до каква степен вземаше присърце неща, които понякога съвсем не го засягаха. Винаги ми се е струвало, че главната черта на характера му беше завистта. Когато вечерта съобщих на Степан Трофимович за сутрешната си среща с Липутин и за нашия разговор, той за мое учудване извънредно се развълнува и ми зададе нелепия въпрос: „Знае ли Липутин, или не?“ Взех да му доказвам, че не е имало възможност да научи толкова бързо, пък и няма от кого, но Степан Трофимович държеше на своето.