Алена кралица
- Автор: Авеярд Виктория
- Серия: Алена кралица #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1752-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Алена кралица». Краткое содержание книги:
Мер търси прехрана на улиците, краде каквото може, за да помогне на семейството си да оцелее, загубила е надежда за бягство от гетото, което е неин дом. Но когато по странен обрат на съдбата е наета като прислуга в двореца на кралското семейство, се случва нещо немислимо. Чудо. Катастрофа! Мер открива пред очите на благородниците и двамата принцове, че притежава тайнствена сила… Но как е възможно, когато кръвта ? не е сребърна?
Мер е отвлечена и затворена в двореца, а червената ? кръв е прикрита под рокли от муселин и бижута. Но зад бляскавите кулиси на разкоша дремят вражди и коварство, а в кралския двор клокочи вътрешна война – защото да властваш е опасна игра. На фона на интригите на благородниците действията на момичето ще отприщят жесток и смъртоносен танц, който ще изправи принц срещу принц – и Мер срещу собственото ? сърце.
Трите евтини парчета метал, всяко едно от които ми напомня за братята ми, няма да отидат никъде.
– Цветът ти отива.
Извръщам се светкавично и виждам, че камериерките са се привели в еднакви поклони. А над тях е застанал Кал. Внезапно изпитвам огромно щастие, че гримът покрива изчервяването, което ме залива.
Той прави бърз жест, ръката му се раздвижва, за да ги отпъди, и прислужниците изчезват бързо от стаята като мишки, бягащи от котка.
– Доста съм нова в тези кралски обноски, но не съм сигурна, че е редно да бъдеш тук. В стаята ми – казвам, заставяйки се да вложа в гласа си толкова презрение, колкото успявам. В края на краищата той е виновен, че се забърках в тази ужасна каша.
Кал прави няколко крачки към мен, а аз инстинктивно отстъпвам назад. Краката ми се заплитат в подгъва на роклята ми и ме принуждават да избирам между това да не помръдвам, и това да падна. Не знам кое е по-нежелателно.
– Дойдох да се извиня – нещо, което всъщност не мога да направя пред публика. – Той спира като закован, забелязал смущението ми. Едно мускулче се присвива на бузата му, докато ме оглежда от глава до пети, като вероятно си спомня отчаяното момиче, което се опита да му пребърка джобовете едва снощи. Сега въобще не приличам на нея. – Съжалявам, че те въвлякох в това, Мер.
– Марийна. – Името дори има погрешен вкус. – Това е името ми, помниш ли?
– Тогава е добре, че Мер е подходящо галено име.
– Не мисля, че нещо в мен е подходящо.
Очите на Кал ме обхождат и кожата ми изгаря под погледа му.
– Как ти се струва Лукас? – казва накрая, като внимателно прави крачка назад.
Пазачът от Династията Самос, първият свестен Сребърен, когото срещнах тук.
– Не е лош, предполагам. – Навярно кралицата ще го отстрани, ако разкрия колко мил беше офицерът към мен.
– Лукас е добър човек. Семейството му го смята за слаб заради добротата му – добавя той, очите му леко потъмняват. Сякаш познава чувството. – Но ще ти служи добре и честно. Ще се погрижа за това.
Колко мило. Дал ми е грижовен тъмничар. Но прехапвам език. Няма да има никаква полза да се зъбя на проявената от него милост.
– Благодаря, Ваше Височество.
Искрата се връща в очите му, а ироничната усмивка – на устните му.
– Знаеш, че името ми е Кал.
– А ти знаеш моето име, нали? – казвам му язвително. – Знаеш от какъв произход съм.
Той едва-едва кимва, сякаш засрамен.
– Трябва да се грижиш за тях. – Близките ми. Лицата им изплуват пред очите ми, вече толкова далечни. – За всички тях, докогато можеш.
– Разбира се, че ще се грижа. – Той пристъпва към мен, скъсява разстоянието помежду ни. – Съжалявам – повтаря. Думите прозвучават отново в главата ми, отекващи от един спомен.
Огнената стена. Задушливият дим. Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам.
Кал беше онзи, който ме хвана по-рано, който ми попречи да избягам от това ужасно място.
– Съжаляваш, че ми отне единствения шанс за бягство ли?
– Имаш предвид, ако успееше да се промъкнеш покрай Пазителите, служителите на Сигурността, стените, гората, обратно до селото си, за да изчакаш, докато самата кралица те проследи и открие? – отвръща той, приел обвиненията ми с лекота. – Да те спра, беше най-доброто за теб и семейството ти.
– Можех да се измъкна. Не ме познаваш.
– Знам, че кралицата би преобърнала света в търсене на малкото мълниеносно момиче.
– Не ме наричай така. – Прякорът ме жегва повече, отколкото фалшивото име, с което още свиквам. Малко мълниеносно момиче. – Така ме нарича майка ти.
Той се засмива горчиво:
– Тя не ми е майка. Майка е на Мейвън, не моя. – Само като виждам стегнатата му челюст, разбирам, че не трябва да настоявам.
– О – е всичко, което успявам да изрека с тих глас. Той заглъхва бързо, слабо ехо, отекващо в сводестия таван. Изпружвам врат и оглеждам новата си стая за пръв път, откакто влязох. По-изтънчена е от всичко, което съм виждала – мрамор и стъкло, коприна и пера. Светлината се е променила, приела е оранжевия цвят на здрача. Нощта идва. А с нея и остатъкът от живота ми.
– Тази сутрин се събудих като един човек – промърморвам по-скоро на себе си, отколкото на него, – а сега от мен се очаква да бъда някой съвсем друг.
– Можеш да се справиш. – Чувствам как пристъпва към мен, топлината му изпълва стаята по начин, от който усещам по кожата си бодеж като от топлийки. Но не вдигам поглед. Няма да го направя.