Стъклени къщи

— Знаеш ли, че Ева те харесва? — подхвърли тя небрежно, докато изплакваше последната чиния. Той едва не изпусна тази, която подсушаваше.

— Какво?

— Харесва те.

— Тя ли ти каза?

— Не.

— Не мисля, че познаваш добре Ева.

— Ти не я ли харесваш?

— Разбира се, че я харесвам!

— Толкова, че да…?

— Не искам да говоря за това. — Той остави чинията на сушилнята. — Боже, Клеър!

— О, я стига. Харесваш я, нали?

— Дори да я харесвах… — Млъкна, погледна към вратата и понижи глас. — Дори да я харесвах, има няколко проблема, не смяташ ли?

— Всеки си има проблеми — каза тя. — Особено в този град. Тук съм само от шест седмици и вече го знам.

Той не каза какво мисли по въпроса, изсуши си ръцете и излезе. Чу го да разговаря с Шейн, а когато отиде при тях, двамата вече бяха вглъбени в играта, като се бутаха и бореха за всяка точка.

Момчета. Уф!

Запъти се към стаята си и като минаваше край банята чу, че Ева плаче. Почука тихичко и надникна, а Ева спря да хълца. Вратата не бе заключена.

Ева бе облякла черен, пухкав хавлиен халат, седеше на тоалетната, бе избърсала грима си и пуснала косата си. Приличаше на момиченце, облечено в дрехите на възрастен, които й бяха твърде големи. Изглеждаше крехка. Тя се усмихна неуверено на Клеър и избърса следите от сълзи по лицето си.

— Извинявай — рече и се прокашля. — Скапан ден, нали?

— Онова момче. Вампирът. Държеше се така, сякаш те познава — каза Клеър.

— Да. Той… осигурява Защита на семейството ми. Аз му отказах. Не е доволен. — Засмя се вяло. — Предполагам никой не обича да го отхвърлят.

Клеър я огледа.

— Добре ли си?

— Да, сладурче. — Ева й махна да излезе. — Върви да учиш. Изучи се и разбий този град. Малко съм потисната. Не се тревожи.

По-късно, когато Майкъл започна да свири, през стената Клеър чу, че Ева отново плаче.

Тя не отиде да провери, не провери и дали Майкъл ще изчезне. Нямаше смелост да го направи.