Пътят на коприната
- Автор: Фальконер Колин
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Унискорп“
- ISBN: 978-954-330-404-2
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пътят на коприната». Краткое содержание книги:
Жосеран пое дъх, знаеше, че това е възможността му да разкрие истината, колкото и неприятна да е тя.
— Текудай, кажи ми нещо. Когато решиш да си вземеш съпруга, тя…, тя трябва ли да е…? — запъна се на думата на татарски, но осъзна, че никога не я е знаел.
Текудай свъси чело.
— Каква трябва да е?
Жосеран посочи слабините си.
— Ами ако не прокърви малко. В нощта след сватбата?
— Ти да не ме питаш дали трябва да е девствена? — направо попита Текудай.
— Да, това питам.
— Не трябва, разбира се. Иначе е голям срам. Ти би ли си взел такава жена?
— В моята страна това се цени високо.
— Сарацините сигурно затова така ви се опъват!
На Жосеран му се прииска да го събори от коня му. Някакво момче, а му се подиграва!
— Чух — настоя Жосеран, — че жените ви губят девичеството си на конете си.
Текудай дръпна юздите на коня си и се изви на седлото.
Изглеждаше объркан.
— Е, че как да става иначе?
— Това не те ли притеснява?
— Щом една жена има девствено було, значи е прекарала малко време върху гърба на коня. Тогава не може да е добър ездач и ще е бреме за съпруга си.
Жосеран зяпна в него.
— Губят девствеността си при ездата върху седлото — бавно изговори той, най-накрая започваше да му просветва.
— Ами естествено — рече Текудай.
Загледа смаяно този варварин, на когото се налагаше да му обясняват най-прости неща по три или четири пъти, преди да ги схване. А Джучи го хвалеше колко схватлив бил и с какъв пъргав ум!
— Губят девичеството си, като яздят на седло — повтори Жосеран и се усмихна. — Хубаво. Да яздим.
И после без никаква очевидна причина отметна глава и се разсмя.
31
Отначало не я позна. Носеше риза в червено и пурпурно и широка шапка с дълга задна част, която падаше на врата ѝ. Груба черна ресна покриваше челото ѝ. Държеше дайре в дясната си ръка, а в лявата ѝ имаше млатило от парцали. Влезе заднешком в юртата, припяваше си нескончаем нисък напев. Затътри се към средата на голямата шатра между двата огъня и падна на колене.
Посегна зад себе си и една от жените ѝ подаде лула. Хутлун всмукна дълбоко.
— Хашиш — промърмори си нечуто Жосеран. Знаеше за хашиша от Земите отвъд, където определени секти сарацини — хашишимите, асасините — използваха опиата, за да премахнат напрежението преди изпълнението на задача.
След няколко дълбоки всмуквания Хутлун обиколи всеки от ъглите на юртата, където коленичи и поръси по земята кобилешко мляко от малка пръстена кана като възлияние за духовете. После се върна в средата и поръси още малко кумис върху огъня за духовете на огнището. Най-накрая излезе навън и направи нов дар за Духа на Синьото небе.
Когато се върна, Хутлун се хвърли на земята и остана да лежи там, крайниците ѝ се гърчеха, очите ѝ се обърнаха.
— Дяволът я е обладал — изсъска Уилям. — Казах ти. Вещица е.
Като всеки добър християнин и Жосеран се страхуваше от Дявола и делата му, понеже Църквата го беше предупреждавала безброй пъти за силата на Велзевул. Усети как кръвта се отдръпва от лицето му.
Юртата беше тъмна, а въздухът в нея натежал от благовонията, които ръсеха върху огъня, и от сладката, лепкава миризма на хашиша. Жосеран огледа насъбралите се татари, лицата им бяха бледи и уплашени като неговото. Дори Кайду, който седеше начело при огъня, потреперваше.
Всичко и всички бяха притихнали.
Най-накрая тя се размърда и бавно се изправи на крака. Отиде до огъня и взе почернелия овчи пищял. Огледа го внимателно, проучи обгорялата кост за пукнатини и цепнатинки.
— Призовава Звяра — прошепна Уилям.
— Чисто мошеничество. Нищо повече.
Уилям падна на колене, притиснал сребърния кръст на гърдите си. Вдигна го пред себе си и започна високо да напява молитва за екзорсизъм.
— Изведете го от тук — ревна Кайду на двама от войниците си, които грабнаха Уилям за ръцете и го извлякоха навън.
Всички в юртата отново насочиха вниманието си към Хутлун.
— Какво казаха духовете? — попита я Кайду.
— Духовете казват, че времето е добро за пътешествие — отвърна тя.
Кайду се обърна към Жосеран.
— Чу ли това, Варварино? Утре поемате към Каракорум!
Жосеран едва го чу. Продължаваше да се взира в Хутлун, която отново беше паднала на земята. Цялото ѝ тяло се тресеше, като че беше обсебена.
В името на свещените топки Свети Йосифови, възкликна той наум. Горя от страст по една вещица!
Шалът ѝ се вееше като знаме на вятъра. Хутлун седеше неподвижно на седлото, заобиколена от двайсетимата конници, които щяха да ги придружават в пътуването им през Покрива на света. Кайду и Текудай също бяха тук, за да ги изпроводят по пътя им.