Друговремец

Нямах апетит за питата и кашата на госпожа Фицгибънс, но се престорих, че ям, за да имам време да помисля. Докато госпожа Фиц се върне, за да ме въведе при Големия Макензи, бях скалъпила план.

Земевладелецът ме прие в стая на върха на голямо каменно стълбище. Намираше се в една от кулите и бе кръгла и отрупана с картини и гоблени. Остатъкът от замъка ми се струваше удобно място за живеене, макар и голо, но тази стая бе пищно претъпкана с мебели, украси и стоплена от голям огън и свещници. Макар че външните стени на замъка имаха високи зарешетени прозорци, за да отблъсват по-добре атаки, прозорците на вътрешната стена изглеждаха по-нови и бяха на панти, за да пропускат повече дневна светлина.

Още щом влязох, огромна метална клетка привлече вниманието ми. Бе хитроумно измайсторена, така че да пасва във формата на стената от пода до тавана – вътре прехвъркваха десетки малки пернати: сипки, овесарки, синигери и други пойни птички. Приближих и полезрението ми се изпълни с тумбести телца и мънистени очи сред листа от дъб, бряст и орех, дървета в големи наторени делви, разположени по пода на клетката. Веселата глъч бе прекъсвана от пърхането на криле и шумолящите листа, докато обитателите прескачаха от клон на клон.

– Суетят се дребосъците, нали? – Гласът дойде иззад мен, дълбок и приятен. Обърнах се с усмивка, която се смръзна на лицето ми.

Колъм Макензи споделяше широкото лице и високото чело на брат си Дугал, а живецът, който придаваше на Дугал опасна осанка, бе смекчен, но не и отслабен. Колъм бе с по-тъмна коса и сиви като гълъбича перушина очи, а не кафяви. Той също излъчваше наситена енергия, която те кара да се чувстваш, сякаш стои по-близо до теб, отколкото е комфортно. Само че в този момент смущението ми идваше от това, че благородната глава и дългият торс завършваха с шокиращо изкривени къси крака. По всичко останало личеше, че би трябвало да е висок поне метър и осемдесет, но той стигаше едва до рамото ми.

Колъм наблюдаваше птиците, давайки ми няколко мига, за да си върна самообладанието. Вероятно беше свикнал с реакциите на хората, които го срещаха за пръв път. Докато обхождах стаята с поглед, се запитах колко ли често се среща с нови хора всъщност? Това приличаше повече на личен параклис – самостоен свят за човек, за когото останалата част от реалността е нежелана или просто недостъпна.

– Желая ви добра среща, госпожо – каза той и се поклони леко. – Казвам се Колъм бан Кембъл Макензи, владетел на този замък. От брат си разбрах, че, хм, се е натъкнал на вас на известно разстояние оттук.

– Отвлече ме, ако ще уточняваме – отвърнах. Щеше ми се разговорът ни да е приятен, но още повече исках да се махна от замъка и да се върна на хълма с каменния кръг. Каквото и да ми се беше случило, там се намираше отговорът. Ако имаше такъв.

Феодалът повдигна гъсти вежди и изви в усмивка фино офор­мените си устни.

– Може би, може би – съгласи се. – Дугал понякога е малко... буен.