Прах от мечти

Чудеше се какво ли е сполетяло онзи старец, за да го накара да иска да е вълк. Що за рана, поразила ума му, го бе накарала да загуби целия усет за истинската си същност? И защо нямаше никакво връщане назад, никакво намиране на тази изгубена същност? Умът таеше твърде много тайни. Мозъкът беше торба с истини и тяхната сила, скрита там вътре, бе абсолютна. Изкривиш ли една такава истина в лъжа, и човекът се е превърнал във вълк. Плътта и костите му могат само да го последват, да се напрягат, за да се преобразят. Два крака на четири, човешки зъби във вълчи: нов облик и ново предназначение, които да утвърдят лъжата.

Но не беше задължително такива лъжи да са толкова явни като с онзи старец, нали? Същността ти можеше да се загуби по по-деликатни начини, нали? „Днес съм тази личност. Утре съм друга. Виждаш ли истините за мен? Нито една не е вързана. Не съм обвързана с нито една отделна своя същност, а се разгръщам в множество същности. Прави ли ме това болна? Прекършена?“

„Това ли е причината да не мога да намеря мир?“

Близначките крачеха на пет крачки пред нея. Бяха едно, разцепено на две. Кръгли личица с остри очи, надничащи в огледалото, където не може да се скрие нищо. Истините могат да се огъват, но не и да се изкривяват.

„Последвах доброволно Ток Анастер, макар да негодувах за това. Имам си своята пристрастеност и тя се нарича неудовлетворение. Всеки път, щом се върне, всички плащат. Кафал, аз те разочаровах. Изплаках провала си във вярата — принудих те да избягаш от мен. Къде си сега, мой жрецо с кроткия поглед?“

Мъртвите очи на Баалджаг непрекъснато се впиваха в нея. А тя едва се тътреше зад близначките. Мускулите на ръцете й горяха от тежестта на момчето. Щеше да се наложи отново да го остави да върви само, а това щеше да забави скоростта им до пълзене. Всички бяха гладни — дори един немрящ вълк не можеше да намери кой знае какво за лов тук. Изсъхналите треви на степта отдавна бяха останали зад тях. Пръстта бе отстъпила на камъни и спечена глина. Тук-там в земята се бяха вкопчили трънливи храсти, най-вече стърчаха от гнезда кактуси. Изсъхнали водни корита оголваха парчета плавей, повечето не по-големи от костите на ръцете й. Но от време на време се натъкваха на нещо много по-голямо, дълго и дебело като крак, и макар да не можеше да е сигурна, струваше й се, че по парчетата има следи от обработка. Пробити дупки, големи колкото да пъхнеш палеца си в тях — макар че това можеше да ти спечели ухапване от паяк или ужилване от скорпион, — и смътните люспести белези от ударите на тесла. Но никой от тези древни потоци не можеше да е бил достъпен за лодка, нито дори кану, да не говорим за сал. Изобщо не можеше да си ги обясни.