Прах от мечти

— Пасивно.

— Един вид, да. По-скоро е въпрос на предупреждение към потенциалните противници. По същество им казваш: „Внимавай колко ще се доближиш. Не можеш да ме нараниш, но ако бъда притиснат достатъчно силно, аз ще те нараня.“ В някои неща не трябва никога да отстъпваш, но тези неща не са вечно непроменими или изрично неотменни. По-скоро твое е правото да ги решаваш и да ги преоформяш, ако сметнеш за благоразумно. Те са неуязвими за натиска на другите, но не и безразлични към техните аргументи. Претегляй и преценявай непрекъснато, и сам решавай кое е ценно и стойностно. Но когато усетиш, че другият е прекрачил границата, когато усетиш, че е под атака всъщност правото ти на самопреценка, тогава се стегни и дай твърд отпор.

Риад потърка поникналия по страните му мъх.

— Щяха ли тези твои думи да дойдат от устата на баща ми, ако си бях останал у дома?

— По негов начин, да. Удинаас е мъж с голяма сила…

— Но…

— С голяма сила, Риад. Той е достатъчно силен, за да застане открит, да открие всичко, което е уязвимо в него. Достатъчно смел е, за да те подкани да се доближиш още. Ако го нараниш, ще се оттегли, и тази пътека към него оттам насетне ще бъде завинаги запушена. Но той започва, като поднася себе си в дар. Това, което другият прави с дара му, определя бъдещето на конкретната връзка.

— А доверието?

Червените очи пробягаха към неговите и отново се извърнаха.

— Дълго време ги пазих — отрони той тихо. — Отбягвах ледерийските магове и войници. Всичко това не беше нужно.

— Баща ми знаеше.

— Вярвам, че Феар Сенгар също.

— Но никой от двамата не ти повярва.

— Напротив. Повярваха, че ще запазя решимостта си.

Този път Риад извърна очи.

— Тя наистина ли трябваше да умре?

— Тя никога не е била истинска жива, Риад. Беше дадена като потенциал. Погрижих се той да бъде реализиран. Зърната изпълнени ли са с надежда? Бихме могли да си помислим така. Но всъщност надеждата е на създателя на това зърно и на онези, които решат да го посадят.

— Тя все още беше дете в очите на всички.

— Азатът използва каквото намери.

— Жива ли е още тогава?

Силхас Руин сви рамене.

— Може би сега повече от всякога. Жива, но млада. И много уязвима.

— И тъй, сега — отрони Риад — баща ми жадува Азатът да оцелее и се надява също тъй решимостта ти да продължи. Но може би „надежда“ е погрешната дума. По-скоро е доверие.

— Ако е така, значи сам отговори на въпроса си.

„А моята решимост? Вярваш ли в нея, Силхас Руин?“

— Приближават се — каза Тайст Андий и стана от камъка, на който седеше. Помълча. — Бъди нащрек, Риад, тя е изключително трудна и не мога да предрека изхода от тези преговори.