Аленото цвете и бялото

— А сега стани, Софи — казва Шугър и се моли детето да се подчини без повече усложнения. И то се подчинява.

Безкрайният остатък от втория коледен ден, ден, белязан с песни за гугутки и незабележими приготовления за път, преминава като сън, който в безмерната си мъдрост е решил в крайна сметка да не се превръща в кошмар, а завършва с пълна, но не неприятна бъркотия.

След внезапното избухване Софи се успокоява и става много покорна. Тя насочва вниманието си към Ню Саут Уелс и наименованията на различните породи овце; научава имената на океаните, които се простират между нейния дом в Англия и континента Австралия. Отбелязва, че Австралия прилича на брошка, забодена върху водите на Индийския и Тихия океан; Шугър казва, че на нея й прилича по-скоро на глава на шотландски териер, по чийто нашийник има шипове. Софи казва, че никога не е виждала териер — ето тема за следващ урок.

Когато прислужниците най-сетне стават от леглата си и поемат ежедневните си задължения, денят поема обичайния си ход. Обядът е сервиран в учебната стая точно в един часа на обяд — парчета ростбиф с гарнитура от картофи и цвекло; и макар десертът отново да е коледен пудинг вместо нещо по-обикновено и успокояващо като оризов или сливов сладкиш, поне този път пудингът е затоплен, гарниран с крем карамел и поръсен с канела. Очевидно опасността вселената да рухне окончателно полека-лека затихва.

Роуз също функционира нормално, отваря вратата, когато онези странно облечени мъж, които си тръгнаха разочаровани преди, се връщат отново с надежда все пак да си получат традиционния коледен дар. Всеки път, когато долу се позвъни, Шугър и Софи отиват до прозореца, за да погледнат, и всеки път детето пита:

— Кой е това, моля, госпожице? — опитвайки се смирено да си изпроси прошка за предишното непослушание.

— Не знам, Софи — отговаря Шугър всеки път. У Софи започва да се оформя убеждението, че госпожица Шугър може и да знае много за историята на античния свят и за географията на далечни земи, но когато става дума за делата на семейство Ракъм, тя тъне в пълно неведение.

— Довечера, след като приключа с уроците — заявява Софи по време на една кратка пауза, докато главата на гувернантката започва да клюма към гърдите от умора, — ще започна да чета новата си книга, госпожице. Разгледах картинките и ми стана много… интересно.

Тя се взира в лицето на гувернантката си с надежда, че ще види как то грейва от одобрителна усмивка. Но вижда само една полуусмивка върху сухите й, напукани устни. По бялото на очите й има тънки червени жилчици, като пукнатини — дали ще изчезнат, или госпожицата ще си остане така цял живот? А може би е нередно да се разглеждат картинките, преди да си прочел книгата? Какво друго да каже на госпожица Шугър, за да стане всичко като преди?