Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
Общо взето, в цялата вселена явно е настанала бъркотия. Софи наглася далекогледа на окото си, стисва устни и продължава огледа. Всеки момент нещата може да си дойдат по местата — или пък вселената да експлодира в хаос.
Още в мига, в който прекрачва прага на учебната стая, Шугър долавя недоволството, което се излъчва от малкото момиче, макар Софи да стои с гръб към нея; детското безпокойство е лесно доловимо като остра миризма. Но Шугър долавя и още нещо — истинска миризма, натрапчива и плашеща. Господи, но тук нещо гори!
Тя изтичва до камината. Там, върху легло от ярка, пламтяща жарава, тлее тялото на тъмнокожата кукла на Софи — краката му вече са се превърнали в пепел, туниката се е свила като препечен къс бекон, но белите зъби още се виждат в ухилената уста, докато пламъците ближат бавно пращящата тъмнокоса глава.
— Софи! — възкликва обвинително Шугър. Прекалено уморена е, за да овладее острия си тон; усилието, което положи, за да не избухне пред Уилям, изсмука и последните й остатъци от такт. — Какво си направила!
Софи се вдървява, отпуска далекогледа и бавно се обръща върху столчето. Лицето й е разкривено от страх и вина, но в нацупената й гримаса се долавя и предизвикателство.
— Горя негърчето, госпожице — казва тя. После, за да не би гувернантката да злоупотреби с детското й лековерие, допълва: — То не е живо, госпожице; просто куп стари парцали и малко порцелан.
Шугър поглежда надолу, към разпадащото се малко телце, и се разкъсва между порива да го извади от огъня, или да сбута отвратителното нещо с ръжена, за да спре да тлее и да изгори по-бързо. Обръща се към Софи и понечва да отвори уста, но точно тогава погледът й пада върху красивата френска кукла, която наблюдава сцената от другия край на стаята, стърчаща над ноевия ковчег с голямата си шапка с пера и самодоволното, безизразно лице, обърнато точно към камината. Думите замират в гърлото й.
— Той стоеше върху един сандък с чай, госпожице — продължава Софи. — Под него трябваше да има слон, госпожице, а пък го няма, и затова той не може да стои прав, освен това е черен, а пък истинските кукли не са черни, нали госпожице? А беше и мръсен, целия в петна, откакто по него тече кръв.
Въздухът в стаята се замъглява от дим; и детето, и гувернантката търкат раздразнено насълзените си очи.
— Все пак, Софи, просто да го хвърлиш така, в огъня… — започва Шугър, но млъква; не може да се насили да произнесе думата „грях“. Тя е запечатана като с нагорещено желязо в съзнанието й от думите на госпожа Кастауей: „Ние сме порочни и не можем да бъдем други, малка моя. Думата е била измислена, за да опише такива като нас. Мъжете обичат да тънат в грях; ние сме грехът, в който те тънат“.
— Трябваше преди това да ме попиташ — казва тя и взема най-сетне ръжена; скоро и двете ще се разкашлят, а ако димът излезе през пролуките на вратата и плъзне из къщата, ще има неприятности.
Софи наблюдава как познатите очертания на куклата й се размиват и изчезват в пламъците.
— Но той си беше мой, нали, госпожице? — казва тя. Долната й устна трепери, очите й са влажни и мигат бързо. — Нали можех да правя с него, каквото си поискам?
— Да, Софи — отвръща Шугър с въздишка. Пламъците се издигат по-високо и хилещата се глава се търкулва бавно върху пепелта от тялото.
— Беше си твой.
Тя съзнава, че трябва да се постарае този случай да бъде забравен колкото е възможно по-бързо и двете да се заемат с уроците, но внезапно й хрумва един подходящ отговор и тя не успява да устои на изкушението.
— Можехме да го дадем на някое бедно дете — казва тя и рови подчертано ядосано с ръжена из пепелта. — На някое нещастно, бедно дете, което си няма никакви кукли, с които да играе.
Секунда след това Софи избухва в неистов плач — вие толкова високо, че косъмчетата по тила на Шугър настръхват. Детето скача от стола и рухва на пода, без да спира да крещи, свито на безпомощна купчинка сред разпилените като локва около него фусти. Само след миг лицето й подпухва и почервенява така, че заприличва на къс сурово месо, разлигавено от сълзи, сополи и слюнка.