Дан на Хрътките

Душата не познава по-голяма горест от тази да поеме дъх, който започва с любов и завършва със скръб.

Времето вече се разнищва. Събития връхлитат с грохот, едно след друго. Толкова много за изреждане, молете се този закръглен мъж с тъжни очи да не се разколебае, да не се запъне, да не остане без дъх. Историята има своите мигове. Да пребиваваш само в един от тях означава да не разбереш нищо. Вълнението ни стъписва, а съзнанието за собственото ни невежество е задушаващо наметало, което се оказва слаба броня. Ще затреперите от рани. Ще затреперим всички.

Както може би някоя врана или бухал, а защо не и крилата змиорка, ще се зарее сега за миг високо сред пушливата мъгла над този прелестен град, а долу щъкат забързани фигури по улиците и тъмните непроницаеми пукнатини на задни улички. Пътят на крадците е проснал заплетената си паяжина между сградите. Животни мучат и жени гълчат мъже, а мъжете им отвръщат със сърдит рев, нощни гърнета се плискат от прозорци в мръсните задни улички и — в някои по-бедни райони на квартала Джадроуби — по улици, където пешеходците се свиват и притичват в утринния си ритуал по своя криещ опасности път към работата или към дома. Рояци мухи се разбуждат с първите лъчи на зората. Гълъби подхващат безнадеждното си усилие да вървят в права линия. Плъхове се прибират в скътаните си прибежища след поредната нощ, в която са видели твърде много. Утрото е заличило влажните миризми на нощта и нова воня се вдига на гъсти смрадливи облаци.

А по пътя, където той прекосява колонията на прокажените западно от града, един уморен вол и един уморен старец до него карат кола, в която лежи увит в платнище труп и изпод платнището се подават два изтъркани ботуша.

Отпред чака зейнала портата Двата вола.

Тъй че да не кръжим повече нависоко. Да свием криле и бързо да се понесем надолу към бръмчащите мухи, лютиво сладникавата животинска топлина, душната плесен на мръсното зебло. Старецът тъкмо е спрял да отрие потта от сбръчканото си, покрито с много брадавици и бенки чело, а коленете го болят и тъпа болка гнезди в гърдите му.

Напоследък превозва трупове ден и нощ, или така изглежда поне. Всеки от тях го състарява, а погледите, които хвърля на вола, са изпълнени с нищо неоправдана неприязън, все едно животното му е виновно за… нещо. Макар че и той не знае за какво.