Дан на Хрътките

Тя повдигна вежди.

— Търсене на отмъщение ли е това? Ако знаехме…

— Какво сте знаели и какво не, е несъществено.

— Един Смъртен меч служи.

— Казах, Кедевис, бях Смъртен меч.

— Вече не си значи. Добре, Клип. А какво си сега?

Видя усмивката му на смътната предутринна светлина, видя и нещо тъмно, забулило очите му.

— Един ден в небето над Бастион се разтвори лабиринт. Една машина се изтърколи надолу…

Тя кимна.

— Да, видяхме машината.

— Този, който беше вътре, донесе със себе си едно дете-бог — о, не нарочно. Не, механизмът на небесната му каляска, докато създава портали, докато пътува от свят на свят, по самото си естество хвърля мрежа, мрежа, което плени онова дете-бог. И го довлече тук.

— А този пътник — какво стана с него?

Клип сви рамене.

Тя го загледа, после кривна глава.

— Провалихме се, нали?

Той я погледна като че ли с лека насмешка.

— Мислехме, че ще измъкнем Умиращия бог от теб — но вместо това сме го вкарали още по-дълбоко. Като унищожихме пещерния свят, който обитаваше.

— Вие спряхте болката, Кедевис — каза Клип. — Остана само неговият… глад.

— Рейк ще те унищожи. А ние няма да те придружим до Черен Корал. Върви си сам, богче. Ние сами ще си намерим пътя дотам…

Той се усмихна.

— Преди мен ли? Ще се надбягваме ли, Кедевис — аз със своя глад и вие, с вашето предупреждение? Рейк не ме плаши — Тайст Андий не ме плашат. Когато ме видят, ще ме вземат просто за свой ближен — докато не стане много късно.

— Богче, ако с вливането си в ума на Клип вече ти се струва, че разбираш Тайст Андий, трябва да ти кажа, че грешиш. Клип беше варварин. Невежа. Глупак. Нищо не знаеше.

— Не ме интересуват Тайст Андий — о, Рейк ще го убия, защото това заслужава. Ще се захраня от него и ще взема силата му. Не, онзи, когото търся, не е в Черен Корал, а в една гробна могила извън града. Друг млад бог — толкова млад, толкова безпомощен, толкова наивен. — Усмивката му се върна. — И той знае, че идвам за него.

— Трябва ли ние самите да те спрем тогава?

— Вие? Нимандър, Ненанда, всички вие, паленца? Не говориш сериозно, Кедевис.

— Ако ти…

Атаката му бе като мълния — едната ръка се стегна на гърлото й, другата запуши устата й. Тя усети, че гръклянът й се прекършва, ръката й зашари за ножа на колана.

Той я завъртя рязко и я хвърли на земята толкова силно, че тилът й изпращя в камъните.

Нещо се изливаше от ръката му, покрила устата й, нещо, от което изтръпнаха устните й, челюстите, после то залази надолу през устата й и през гърлото. Гъсто като дървесен сок. Тя зяпна нагоре към него и видя мътния блясък на очите на Умиращия бог — вече не умиращ, вече освободен — и помисли: „Какво направихме!?“

Той шепнеше:

— Бих могъл да спра сега — и щеше да си моя. Изкусително е.

Но онова, което капеше от ръката му, сякаш се издуваше, плъзгаше се като тлъсто хлъзгаво влечуго през гърлото й, увиваше се на кълбо в стомаха й.

— Но би могла да се изтръгнеш — само за миг, но достатъчно да предупредиш другите, а това не мога да допусна.