Сакатият бог

— Да, бих искала да поведа Сивите шлемове в битка, Щит-наковалня Танакалаян. Но не срещу ледериите или болкандо. По-скоро искам войниците ни да напуснат тези окопи. — Вдигна очи, огледа проходите, водещи назад по склона, и се намръщи. — Не виждате ли какво са направили? Ассаил са изоставили Сивите шлемове сами на съдбата им.

Танакалаян въздъхна, кривна глава и я изгледа.

— На тази позиция тук може да се погледне и по друг начин, Кругава. Казано просто, брат Усърдие не ни се доверява, а ти искаш да му докажеш, че перишите са точно толкова вероломни, колкото подозира.

— Вероломство? Виж, това е любопитно, Щит-наковалня. Не съм изненадана, че Ассаил не ви вярват, предвид прецедентите.

Щит-наковалня се изчерви.

— Предателството беше твое, не мое — но не сме ли обсъждали вече всичко това? Сивите шлемове чуха аргументите ти. Чуха и моите. Гласуваха.

Кругава се огледа. Сурови, непреклонни изражения отвсякъде.

— Днес, братя и сестри, нашите съюзници ще се опитат да прекършат тиранията на Форкрул Ассаил. Но това не е единствената причина за тази война — всъщност е най-малката от тях. Чуйте ме, всички! Преди много време един чужд бог е бил свален на тази земя. И разкъсан на парчета. Но не са го оставили да умре — не, вместо това са го оковали, както някой би вързал див звяр. Както някой би оковал вълк! И така вързан, така задържан в клетка, този бог не познава нищо освен безкрайна мъка и терзание. Боговете се хранят с него! Нещастниците сред нас, смъртните, пият кръвта му в молитва! А тези Форкрул Ассаил, те държат сърцето му в студените си жестоки ръце!

— Мои братя и сестри! Днес ще се опитаме да разкъсаме тези вериги. Ще се опитаме да освободим Падналия бог! Но и нещо повече: ще се опитаме да го върнем в неговия свят! — Кругава посочи нагоре по склона. — А къде сте застанали вие? Застанали сте на страната на мъчителите и всички думи за справедливост, които тъй настойчиво шепнат в ушите ви, не са нищо повече от лъжи!

Младата жена пристъпи напред и едва сега Кругава разбра какво придава тази странност на погледа й. „Вълчи очи. Едното сребро, другото — кехлибар. Благословен трон — тя е нашият дестраянт! Вълците на Зимата гледат от тези очи!“ Откъде беше дошла?

Дестраянтът заговори на търговската реч на ледериите:

— Смъртен меч, развълнувани сме от думите ти. Но пък какво знаем ние за милостта? Ние, които никога не сме усещали нежното й докосване? Ние, които винаги сме били гонени и избивани? Да ти разкажа ли за спомените, които бушуват в мен сега? Ще чуеш ли думите ми?

Кругава усети как кръвта се изцеди от нея, как угасна зноят на страстта й. Изведнъж й стана студено под тежката броня. „Тази жена е мой враг. Танакалаян е нищо в сравнение с нея.“

— Дестраянт, ще чуя думите ти.

Младата жена огледа наоколо.

— Представете си стадо… огромно стадо! Големи, силни животни — и те ни виждат, виждат ни как тичаме до тях или стоим встрани. Виждат косматите ни глави ниско наведени. Но въпреки боязливата им напрегнатост ние сме безразлични. Очите ни ги оглеждат. Търсим миризми във вятъра. И когато най-сетне подгоним това стадо в бяг, кого открояваме? Кои от тези големи страховити животни избираме?