Шогун
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #1
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Шогун». Краткое содержание книги:
Шогун означаваше върховен военен диктатор. Само един от всички даймио можеше да притежава титлата и само негово императорско величество, божественият син на небето, живеещ в уединение в Киото заедно с императорското семейство, можеше да даде титлата.
С назначаването си шогунът получаваше абсолютната власт: печата и правата на императора.
Шогунът управляваше от името на императора.
— Бих искал тя да остане с мен тази нощ, Гьоко-сан, ако желае и ако е свободна, до разсъмване. Бихте ли я помолили? Разбира се, предполагам, че сигурно е вече доста уморена. Нали свири тъй прекрасно и тъй дълго време. И все пак може би ще се съгласи. Ще ви бъда признателен, ако я попитате.
— Разбира се, господарю, но съм уверена, че ще бъде поласкана от поканата ви. Наш дълг е да ви служим възможно най-добре.
— Да. Но тя, както вие сама изтъкнахте, е нещо изключително. Напълно ще я разбера, ако отвърне, че е прекалено уморена. Моля ви да я попитате след малко. — Той подаде на Гьоко кожена торбичка с десет кобана. Този недвусмислен жест му беше неприятен, но знаеше, че положението му го изискваше. — Може би така ще успея да ви се отблагодаря за идеите, които ми подсказахте.
— Наш дълг е да ви служим, господарю. — От погледа му не убягна как тя се помъчи безуспешно да се пребори с неудържимото си желание да преброи с пръсти монетите през тънката кожа. — Благодаря, господарю. — Изведнъж, най-неочаквано, очите и се напълниха със сълзи. — Моля да приемете благодарностите на една проста стара жена за вашата любезност и за това, че я изслушахте. Но всичко е защото даряваме толкова удоволствие, а единствената ни отплата са реките от сълзи. Всъщност, господарю, трудно е да ви се обясни как се чувствува една жена… моля да ме извините…
— Аз ви разбирам, Гьоко-сан. Не се вълнувайте. Ще обмисля всичките ви предложения. Ах, да, и двете ще потеглите заедно с мен веднага след изгрев слънце. Няколко дни в планината ще бъдат приятно разтоварване за вас. Предполагам, че цената на договора ще бъде одобрена.
Гьоко се поклони с благодарност, избърса сълзите си и каза твърдо:
— Мога ли в тази връзка да ви помоля да съобщите името на достойния мъж, за когото се купува договорът й?
— Йоши Торанага-но-Миновара.
Сега, в приятно прохладната планинска нощ в Йокосе, докато музиката на Кику-сан пленяваше умовете и сърцата на присъствуващите, Торанага си припомни всичко това с голяма яснота. Спомни си как лицето на Гьоко пламна от гордост и отново се зачуди колко лековерни са хората. Колко е учудващо, че дори най-хитрите и лукавите често виждат само онова, което им се иска да видят, и понякога не забелязват очевидното. Или пренебрегват действителността, защото не могат да прозрат през нея. А когато собственият им свят рухне в краката им и те се озоват на колене, принудени да разпорят коремите си или да си прережат гърлата, или пък животът ги отритне безмилостно, те започват да си скубят косите, да си късат дрехите и да оплакват злощастната си карма, да обвиняват боговете, ками, злата си участ, своите господари, съпрузи или васали — всичко и всеки, но само не и себе си.
Много странна работа.
Огледа гостите си — всички бяха впили погледи в момичето, затворили се в себе си, запленени от изкуството и — всички, освен Анджин-сан, който откровено скучаеше и едва го сдържаше на едно място. Нищо, Анджин-сан, помисли си Торанага и му стана забавно. Това е само защото още не си достатъчно цивилизован. Да, с течение на времето ще постигнеш и това, но и то е без значение — стига да се подчиняваш. А засега имам нужда от твоята докачливост, от твоите изблици на яд и ярост.
Да, всички сте тук. И Оми, и Ябу, и Нага, и Бунтаро, и Марико, и Кику-сан, и дори Гьоко — всичките ми соколи и ястреби от Идзу, дресирани и готови за полет. Всички освен един — християнския свещеник. Скоро ще дойде и твоят ред, Цуку-сан. Или може би моят?
Отец Мартин Алвито от Обществото на Исуса беше бесен. Точно когато трябваше да се готви за срещата си с Торанага, за която му беше необходима пълна съсредоточеност на мислите, той бе изправен пред това ново безобразие, с което се налагаше незабавно да се занимае.
— Как можа да направиш подобно нещо! — шибаше той с език и поглед уплашения млад послушник — японец, коленичил смирено пред него. Останалите братя бяха застанали в полукръг, около тях, в тясната малка стаичка.
— Моля да ми простите, отче, съгреших … — измърмори със запъване нещастникът, напълно съкрушен. — Моля да ми прос…
— Повтарям: прощава всемогъщият бог, а не аз. Ти си извършил смъртен грях! Как можа!
Отговорът едва се чу:
— Много съжалявам, отче.
Послушникът беше слаб, крехък, тридесетгодишен. При покръстването си бе получил името Жозеф. Останалите послушници, също кандидати за встъпване в езуитския орден, бяха на възраст от осемнадесет до четиридесет години. Всички бяха с тонзури, от благороден самурайски произход, родом от провинциите на остров Кюшу, старателно готвени за свещеници, макар и нито един да не бе ръкоположен.