Младите лъвове [bg]

Майкъл приклекна. Извади машинално бомбата от пояса си, изтегли предпазителя и се изправи. Човекът беше вече много близо, съвсем близо. Майкъл преброи до три, хвърли бомбата и залегна на дъното, като се притисна в стената на рова и зарови глава в меката пръст. „Слава богу, че не забравих да броя!“ — помисли си той.

Стори му се, че мина безкрайно много време, преди бомбата да избухне. После чу жалното свистене на стоманените парчета, които се разлетяха над главата му и с глух шум заваляха сред околните дървета; на земята се посипаха облаци листа.

Не беше сигурен, но му се струваше, че сред грохота на взрива бе дочул човешки вик.

Почака пет секунди и надникна над рова. Пред него нямаше никого. Над надвисналите клони се издигаше лек дим и се виждаше разорана кафеникава земя, размесена със зелени листа, но това беше всичко. След миг обаче Майкъл забеляза, че върхът на един храсталак в другия край на полянката се полюлява някак си необичайно с бавно замиращ ритъм, и разбра, че човекът бе минал тъкмо оттам. Наведе се и вдигна карабината си, която лежеше между два кръгли камъка. Огледа дулото и се увери, че не е зацапано с пръст. За негова изненада ръцете му бяха покрити с кръв; докосна натъртената си буза и откри, че по нея също има кръв, примесена с кал.

Измъкна се бавно от рова. Дясната ръка го болеше силно, а карабината в раздраната му длан беше станала хлъзгава от кръв. Тръгна през полянката, без да се старае да се прикрива, и мина край разораното от бомбата място. Петнадесет стъпки по-нататък върху една фиданка забеляза нещо, което приличаше на измачкан парцал; беше парче плат от военна униформа, цялото напоено с кръв.

Майкъл тръгна бавно към храста, който бе видял да се люлее. Листата също бяха опръскани с кръв. „Няма да стигне далече!“ помисли си той. Сега дори един жител на големия град можеше да проследи пътя на бягащия през гората германец. По измачканите листа и кървавите петна дори откри мястото, където човекът беше паднал и станал, изтръгвайки от корен едно младо дръвче.