Младите лъвове [bg]

— Затваряй си устата, докато не съм я запушил с крака си!

Освободените затворници имаха свой комитет, тайно създаден преди седмица за управление на лагера. Грийн повика председателя на комитета — възнисък слаб човек на около петдесет години, който говореше твърде правилно английски, но с особен акцент. Казваше се Золум и до войната бе работил в албанската дипломатическа служба. Той обясни на Грийн, че в лагера се намирал от три и половина години. Албанецът беше съвсем плешив, имаше малки черни очи и лицето му беше запазило част от нормалната си пълнота. Имаше властен вид и оказа голяма помощ на Грийн при образуване на работни команди от по-здравите лагеристи, чиято задача беше да изнесат от бараките умрелите и да съберат на едно място всички болни, като ги разделят на три групи: умиращи, в тежко положение и вън от опасност. По заповед на Грийн храна от малките запаси на ротата и от почти празните складове на лагера щеше да се дава само на ония, които се намираха в тежко състояние. Умиращите просто бяха поставени един до друг пред бараките, като им се позволяваше да се разделят спокойно с живота с утехата, че могат още веднъж да се порадват на слънчевите лъчи и да подишат свежия пролетен въздух.

Така протече първият ден и Майкъл, който виждаше как Грийн просто и спокойно започваше да въдворява ред в лагера неволно изпита огромно уважение към слабичкия и стеснителен дребен капитан с пискливия момински глас. Внезапно бе открил, че в съзнанието на Грийн и най-трудните въпроси могат да бъдат разрешени. Очевидно според капитана всичко — дори най-дълбоката поквара и най-черното отчаяние, които бяха настъпили след края на немския „златен век“ — можеше да се излекува чрез практичния разсъдък и енергията на честния човек. Наблюдавайки как капитанът дава своите кратки и смислени разпореждания на албанеца, на сержант Хулиан, на поляци и руснаци, на евреи и на немски комунисти, Майкъл схвана, че Грийн нито за миг не мисли, че върши нещо необикновено, нещо, което не би направил който и да било друг питомец от школата за офицери във Форт Бенинг.

Грийн работеше спокойно, деловито и съставяше разписание на нарядите, сякаш се намираше в ротната си канцелария в Джорджия. „Добре, че не постъпих в офицерската школа, — помисли си Майкъл. — Ако бях на мястото на Грийн, сигурно щях да се отчая и нямаше да съм годен за нищо!“. Грийн обаче не се отчайваше. Напротив, с приближаване на вечерта неговият глас, в който не се долавяше съчувствие към никого, стана още по-твърд, рязък и безстрастен.