Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
— Така че бяхте права, адюнкта — продължи с усмивка Недер. — В сънищата, които ви терзаеха от първата нощ на този поход, вие видяхте това, което ние не можахме да видим.
— Изобщо не беше бремето, което мислехте, че е — добави Нил. — Вие не теглехте Кучешката верига с вас, адюнкта Тавори.
— Нима? — Смразяваща полуусмивка изкриви тънките й устни, после тя извърна очи. — Всички тези призраци… само за да избият Убийците на кучета?
— Не, адюнкта — отвърна Недер. — Имаше други… врагове.
— Духът на Юмрук Гамът се присъедини към тях — каза Нил.
Тавори присви очи.
— Вие го видяхте?
Двамата кимнаха и Недер добави:
— Гръб говори с него.
Адюнктата изгледа въпросително Кенеб и той сви рамене.
— Адски трудно е да го намери човек. Колкото до говоренето с духове… хм, момчето е достатъчно странно, така че…
Адюнктата въздъхна тежко.
Погледът на Кенеб долови движение, той извърна глава и видя, че Тене Баралта се връща, придружен от двама войници, облечени в жалки дрипи. И двамата бяха небръснати, с дълги сплъстени коси. Конете им бяха без седла.
Юмрукът и спътниците му спряха. Лицето на Тене Баралта бе почервеняло от гняв.
— Адюнкта. Нокътят е откраднал тялото на Ша’ик!
Кенеб видя приближаващата се пешком жена, на двайсет крачки по-назад. Изглеждаше… доволна.
Без да обърне внимание на Баралта, Тавори бавно огледа двамата новодошли.
— А вие сте?
По-възрастният отдаде чест.
— Капитан Кайндли, адюнкта. От Ашокския полк. Бяхме пленници в лагера на Убийците на кучета. С лейтенант Поурс.
Кенеб се сепна и се наведе от седлото. Да, позна го, под цялата тази мръсотия…
— Капитане.
Кайндли примижа към него и се намръщи.
— Кенеб.
Тавори се окашля и го попита:
— Само вие ли останахте от своя полк, капитане?
— Не, адюнкта. Поне така мисля…
— Ще ми кажете по-късно. Вървете да се почистите.
— Слушам, адюнкта.
— Само още един въпрос. Лагерът на Убийците на кучета…
Кайндли неволно направи жеста „да пази зло“.
— Тази нощ не беше никак приятна, адюнкта.
— Имате белези от пранги.
Кайндли кимна.
— Малко преди разсъмване се появиха двама Подпалвачи на мостове и гръмнаха ключалките.
— Какво?!
Капитанът махна на лейтенанта да го последва и отвърна през рамо:
— Не се безпокойте, те вече бяха мъртви.
Двамата подкараха към лагера.
Тавори се отърси от вцепенението си и се обърна към Кенеб.
— Двамата се познавате, нали? Проблематично ли ще се окаже това, капитане?
— Не.
— В такъв случай няма да отхвърлите повишението си в Юмрук. Отивайте при новия си легион. Ще подгоним бягащите племена. Дори да се наложи да прекосим целия този континент, искам да ги притиснем и ще ги унищожа. Когато свършим, от този бунт ще остане само пепел. Вървете, Юмрук.
— Слушам, адюнкта. — И той стисна юздите.
— На оръжие! — изведнъж изрева Темъл.
Всички се обърнаха и видяха конника — спускаше се от хълма, от който се бе появила Ша’ик.
Кенеб присви очи, докато вадеше меча си. Имаше нещо нередно тук… в мерките нещо…
За охрана на адюнктата беше назначено малко отделение от легиона на Блистиг, водеше го Скуинт — онзи, който беше убил Колтейн, за да му спести страданието. Стоеше вцепенен на място и гледаше приближаващия се воин.
— Това е Теломен Тоблакай! — изръмжа той. — И язди проклет джагски кон!
Арбалетите се надигнаха.
— Какво влачи тоя кон? — попита жената, която вече бе стигнала групата — Кенеб най-сетне я позна — един от офицерите на Тене Баралта.
Недер изсъска и двамата с брат й се дръпнаха боязливо назад.
„Глави. На демонични зверове…“
Оръжията бяха готови за бой.
Адюнктата вдигна ръка.
— Чакай. Не е извадил оръжието си…
— Това е каменен меч — изхриптя Скуинт. — Т’лан Имасс.
— Само че по-голям — изръмжа един от войниците.
Всички се смълчаха. Оцапаният с кръв гигант се приближаваше…
И спря на десет крачки от тях.
Тене Баралта се наведе от седлото и се изплю.
— Знам те. Телохранителят на Ша’ик…
— Млъкни — сряза го тоблакаят. — Имам да кажа нещо на адюнктата.
— Говори тогава — рече Тавори.
Великанът се озъби.
— Някога, преди много време, обявих малазанците за свои врагове. Млад бях. Обичах да изричам клетви. Колкото повече врагове — толкова по-добре. Така беше някога. Но вече не. Малазан, ти вече не си мой враг. Тъй че няма да ви избия.