Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Веригите запълзяха като змии върху падналото тяло на богинята… докато от нея не остана нищо под грамадата от черни, лъскави железни брънки.
Буйният вятър, разлюлял короните на дърветата, изведнъж стихна и настъпи безмълвие.
„Всички го искаха този откъснат лабиринт. Тази ужасна плячка. Но Тоблакай уби Фебрил. Уби двата Дерагота.“
„Уби Бидитал.“
„А колкото до Корболо Дом — нещо ми подсказва, че императрицата скоро ще си поговори с него лично. Не му завиждам.“
Кръвта на живота му попиваше в мъха под него.
И едва тогава Върховният маг си помисли, че умира.
Наблизо изпращяха клони.
— Никак не съм изненадан. Отпрати питомеца си, нали? Пак.
Л’орик извърна глава, погледна нагоре и се усмихна вяло.
— Татко.
— Не мисля, че откакто напусна, в стаята ти се е променило кой знае какво, сине.
— Сигурно е прашно.
Озрик изсумтя.
— В цялата цитадела е така. Не съм стъпвал там от векове.
— А слугите?
— Освободих ги… преди някъде хиляда години.
Л’орик въздъхна.
— Бих се изненадал, ако още се крепи.
Озрик бавно се наведе до сина си и чародейното сияние на Денъл го обкръжи.
— О, крепи се тя, сине. Винаги си оставям отворени врати. Много лошо са те порязали. Най-добре ще е да се лекува бавно.
Л’орик притвори очи.
— В старото ми легло?
— Да.
— Много е късо. Беше късо още когато си тръгнах.
— Жалко, че не са ти отрязали стъпалата, Л’орик.
Две силни ръце го подхванаха и го вдигнаха без усилие. И колкото и да беше нелепо — за мъж на неговите години, — Л’орик изпита миг на блажен покой. В бащините си ръце.
— Е, как сега, в името на Гуглата, ще излезем оттук? — каза Озрик.
Мигът отмина.
Залитна и едва успя да се изправи. Примига зад желязната решетка срещу сгорещения душен въздух. Изведнъж бронята й се стори неизмеримо тежка. Обзе я паника — слънцето жива щеше да я опече под металните плочи.
Ша’ик се спря. Опита се да се овладее.
„Сама съм. Богове на пъкъла… нея я няма.“
Стоеше съвсем сама сред падината. От отсрещния хребет се спускаше жена. Висока, крачеше, без да бърза, с болезнено позната походка.
По хребета зад Тавори и по всички назъбени острови древен корал се бяха струпали войници.
Армията на Апокалипсиса също гледаше — Ша’ик го знаеше, въпреки че не се обърна.
„Няма я. Аз съм… изоставена.“
„Бях Ша’ик. Допреди малко. Вече отново съм Фелисин. И срещу мен крачи онази, която ме предаде. Сестра ми.“
Спомни си как беше гледала Тавори и Гъноуз да се сражават с дървени мечове. Как бяха тръгнали по този път на смъртоносна фамилиарност с оръжието, на безразсъдната лекота, с която се борави с него. Ако светът след това си беше останал непроменен — ако си беше останал на място, както само децата вярват, че ще остане — и нейният ред щеше да е дошъл. Трясъкът на дървото, смехът на Гъноуз и добросърдечните му указания — радост излъчваше брат й, с начина, по който показваше на ученичката си удоволствието от играта. Но тя така и не получи тази възможност.
Никаква възможност не беше получила за нищо, което да се върне сега у нея, с топли и утешителни спомени.
А Тавори бе разкъсала семейството им. И бе оставила за Фелисин ужаса на робството и мините.
„Но кръвта е веригата, която никога не се къса.“
Тавори беше вече на двайсетина разтега от нея. Изваждаше меча отатарал.
„И макар да напускаме родния си дом, той завинаги остава в нас.“
Тежестта на оръжието повлече болезнено китката й. Не помнеше кога го е извадила.
Тавори се приближаваше, без да забърза и без да забави.
„Без да те настигам. Без да изоставам. Все едни и същи години ни делят. Веригата не се изпъва никога. Нито се отпуска. Дължината й е предопределена. Но тежестта й, о, колко различна е тя във всеки миг!“
Беше гъвкава, с леки стъпки, болезнено сдържана. Беше съвършена за този миг.
„Ала за мен кръвта тежи. Как тежи.“
И Фелисин се опита да я надмогне, тази внезапна и смазваща тежест. Помъчи се да вдигне ръце, без да мисли как ще се приеме този жест.
„Всичко е наред, Тавори…“
Оглушителен звън. Откатът прониза дясната й ръка до рамото и тежестта на меча изведнъж напусна ръката й.