Мрачни времена
- Автор: Кук Глен Чарльз
- Серия: Черният отряд #7
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Лира Принт
- ISBN: 954-8610-71-0
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мрачни времена». Краткое содержание книги:
Аз съм Мъргън — Знаменосецът на Черния отряд, макар и да нося срама, че загубих знамето в битка. Продължавам да водя тези Анали, защото Знахаря е мъртъв, Едноокия не желае, а и едва ли някой друг може да чете или пише. Ще бъда вашият спътник през времето, достатъчно на Господарите на сенките да доведат сегашната ни съпротива до нейния неизбежен край…“.
Тогава познах животното. Беше един от отгледаните с магия чудовищни коне, които Господарката бе довела на юг заедно с Отряда от старата си империя. Те бяха изчезнали по време на битката.
Конят цвилеше, ли цвилеше…
Загледах се в двамата конници в далечината. Те напредваха към града бавно, сякаш отправяха предизвикателство. Сега забелязвах, че и те яздят жребците на Господарката.
— Но аз видях как ги убиват — казах на Гоблин.
— Трябва да му прегледаме очите на това момче — изсумтя Едноокия.
— Казах ти вече, това не е Господарката — рече Гоблин. — Ако се вгледаш внимателно, ще забележиш различията в доспехите.
Войската ги забеляза. Сред талианците настъпи раздвижване.
— А за другия какво ще кажеш? Какво си говорят там?
— Не. Би могъл да е Старецът.
Блясъка отиде да провери защо талианците се развълнуваха така.
Конят на Тъкача на сенки се строполи, но продължи да цвили и да рита. Струи зеленикава пара се надигаха от раната му. Тя продължаваше да се разраства. Смъртта на звяра щеше да се проточи дълго.
Магьосникът щеше да умира още по-бавно и мъчително, ако острието на Едноокия бе поразило целта си.
Блясъка дойде и съобщи:
— Възбудени са, защото тези доспехи са досущ същите като на някаква богиня, Кина, в бойното й превъплъщение. Така я изобразяват винаги на картините на войната й с демоните.
Нямах представа за какво говори той — знаех само, че Кина е някаква богиня на смъртта по тези краища.
Зачудих се кога Тъкача на сенки ще отвърне на удара на Едноокия.
— Няма — увери ме Гоблин. — В мига, в който му обърне внимание, онези двамата ще му отрежат краката.
Наблюдавах как Тъкача на сенки се отдалечава с куцукане и изчезва от полезрението ми.
Срамът пришпори неговите войници отново да вложат усилия. Някой щеше да плати с болка за неговото посрамване. Обяснимо, те предпочитаха ние да платим тази сметка.
Някои от тях като че разпознаха и бронята на Отнемащия живот. Чух, че под стената изкрещяха името Кина повече от един път.
— Тай Дей, време е да предадеш съобщение на дядо си. Искам да прекарам част от войската си през неговата територия, за да помогна да прогонят южняците от града.
Нюен Бао излезе от сенките, колкото да ме изслуша, и се взря тревожно в конниците. После изсумтя, слезе на улицата и припна в нощта.
— Слушайте, хора. Трябва да спасим нашия безстрашен вожд, пишкоглавеца. Кофа…
29
Навлязох в тъмна уличка — смятах да се настаним зад някой южняшки отряд и Гоблин да им извърти номерата си. И все едно пристъпих над края на света и пропаднах в бездънна бездна. Сякаш някакво огромно психическо плюкало за мухи ме плясна и ме запрати в нищото. В същия миг Гоблин ми кресна нещо, ала не го разбрах.
В този миг ми се гадеше, бях объркан, чудех се кой ли ми е поставил засада с тази магия и защо ли тя сякаш ме изцежда като мокър парцал.
Дали Могаба не бе извел предателството си и на друго ниво?
30
Нещо ме стискаше. Дърпаше ме толкова злостно, че нямаше как да му се противя. Загубих представа кой съм и къде съм. Знаех само, че спя и не искам да се събудя.
— Мъргън! — извика далечен глас. Дърпането се усили. — Мъргън, хайде! Ела си! Бори се, хлапе! Бори се!
Започнах да се боря.
Но се борех с този глас. Той ми казваше да отида някъде, където по-голямата част от мен не искаше. Там ме чакаше болката.
Дърпането се удвои отново, а силата ме дърпаше с мощ, от която бе невъзможно да се изтръгнеш.
— Успя! — провикна се някой. — Той се върна при нас.
Този глас ми се стори познат…
Беше като излизане от кома, само че си спомнях съвсем подробно къде съм бил. Деджагор. Всяка малка болка, всеки ужас, всеки страх. Но очертанията вече започваха да се размиват. Връзките се изплъзваха. Сега бях тук.
Тук? Кое, кога и къде беше това „тук“? Помъчих се да отворя очи. Устните ми не откликваха. Опитах се да се размърдам. Крайниците ми не искаха да бъдат безпокоени.
— Целият е тук.
— Дръпни завесата. — Чух как зашумоля тежък плат. — Все по-трудно ли ще става? Мислех си, че най-лошото вече е минало. Че той не може да стигне толкова далече, та да ни е толкова трудно да го върнем.