Кървава роза [bg]

7

— Значи това е Тордис — промълви Шей, сякаш бяхме влезли в някакво светилище.

Халдис несъмнено беше внушителен. Подобният му на паст вход бе като предупреждение, обезкуражаващо всеки, комуто би хрумнало да поразгледа пещерата. Тордис едва ли би могъл да бъде по-различен. Тъмният проход в планината, от който всеки можеше да получи клаустрофобия, пазеше тайна, вдълбана в сребристосинята ледникова стена пред нас. Тайна, която навярно бе най-великолепното място, което бях виждала през живота си. Изпълнената с лед пещера бе не просто красива, тя направо спираше дъха. Всяка заскрежена повърхност улавяше светлината и я отразяваше. Тунелът грееше, обримчен в проблясващ воал от слънчеви лъчи, изящни като дантела, ала далеч по-прекрасни. Танцуващата паяжина, изтъкана от светлина, бе нарушавана единствено от малък тъмен отвор в далечния край на пещерата.

Шей го посочи.

— Май сме тръгнали натам.

— Откъде знаеш? — попита Итън.

— Халдис беше в нещо като преддверие на основната пещера — обясни Шей. — Предполагам, че с Тордис е същото.

— Звучи логично — съгласи се Конър, въпреки мрачно свъсените вежди на Итън. — Да вървим.

Аз вдигнах муцуна и отворих уста, оставяйки ледения въздух да се плъзне по езика ми. Нищо. Никакви тревожни миризми, нито неприятни вкусове, които да предупреждават за дебнеща опасност.

Шей ме наблюдаваше.

— Някакви признаци за паяци мутанти, Кал?

Аз изджавках и помахах с опашка.

Той се намръщи.

— Сигурна ли си?

— Наистина изглежда ужасно подходящо за бърлога на Пазителите. — В гласа на Сабин се долавяше тревожна нотка.

— Така е — съгласих се, поглеждайки към нея. — Но не усещам нищо.

— И сега какво? — попита Мейсън, дращейки с лапа по леда.

— Продължаваме. — Аз изприпках напред.

— Това не ми харесва — чух да мърмори Итън. — Тук има нещо. Не може да няма.

— Да… — Конър си пое дълбоко дъх. — Но ако наистина не се спотайват никакви изчадия…

Извих нетърпеливо глава, подразнена от колебанието им. Исках да вземем Тордис и да се махаме оттук. Ако Пазителите не бяха оставили някое отвратително чудовище да пази мястото, най-вероятно с появата си бяхме задействали някаква аларма и много скоро наоколо щеше да гъмжи от врагове. Точно както бе станало, когато спасихме глутницата ми от тъмницата под „Едем“. Ала в Тордис не виждах, нито надушвах нещо, което да издава, че не сме сами. Като се изключат мечките, не бях забелязала никакви пазачи, нито пък каменни гаргойли, скрити в цепнатините на скалите, готови да предупредят господарите си, че сме нахлули в свещеното място. Но дори така не исках да се бавим тук повече, отколкото бе необходимо. Най-добрата стратегия бе Шей да грабне парчето от Кръста, скрито тук, и да се върнем в Академията възможно най-бързо.