Кървава роза [bg]

Ала между Тордис и нашата групичка струйка дим се издигаше към небето. Трима души се бяха сгушили около малък огън. Носеха дебели зимни дрехи, достатъчно плътни, за да издържат неочаквани дежурства във вкочаняващия студ на планината.

— Най-добре да нападнем, докато елементът на изненада все още е на наша страна — каза Конър.

— Не мисля, че той е на наша страна — възрази Итън. — Обзалагам се, че вече очакват появата ни. В миналото сме проучвали това място и досега никога не сме се натъквали на Стражи отвъд първия проход. Тази групичка е нещо ново.

— Пазителите затягат охраната около свещените места — предположи Шей. — Знаят, че ще дойдем за частите.

— Е, не можем да направим кой знае какво по този въпрос, нали? — Конър извади мечовете си.

— Почакай. — Сложих длан върху ръката му.

— Какво да чакам?

— Те са Стражи. Като нас.

— Донякъде — намръщи се Итън.

— Нека поговоря с тях.

— Ти да не полудя? — Итън вече бе свалил арбалета от рамото си.

— Не е — отвърна Шей. — Колкото повече съюзници успеем да привлечем, толкова по-добре. Може пък мечките също да са недоволни от сегашната управа.

Итън му хвърли смразяващ поглед.

— Нали вие сте зад мен — продължих аз. — Обърка ли се нещо, ще се хвърлите в атака. Всичко ще е наред.

Конър погледна към Итън, който сви рамене.

— Тя е алфата.

— Добре, Кала — съгласи се Конър. — Давай, щом смяташ, че си струва да опиташ. Само недей да забравяш, че мечките са сръдливи, упорити животни.

— И миришат лошо — добави Итън.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита Мейсън.

— Не. Сама няма да им се сторя толкова заплашителна.

— Късмет — пожела ми Шей, докато се провирах през тесния отвор, за да изляза на светло.

В мига, в който се показах на открито, Стражите скочиха на крака и се обърнаха към мен. Вдигнах ръка и им помахах, без да спирам. Те запазиха човешката си форма — нещо, което ми се видя обнадеждаващо. Блъсна ме тежката мускусна миризма на мечка и ме накара да сбърча нос. Итън имаше право за мириса им. Не беше приятен.

Един от Стражите пристъпи напред, сваляйки качулката си. Оказа се жена с медночервена коса, сплетена на плитки, и тъмни очи, които се взираха в мен.

— Pourquoi vous êtes ici, le loup?

„Защо си тук, вълко?“

Три и половина години изучаване на френски в гимназията ми помогнаха да разбера поне това. Вълк. Значи знаеше какво съм. Нямаше обаче да успея да й отговоря на френски.