Плячката [bg]

Сиси изглежда изморена, а косата й е разчорлена и няколко кичура са се залепили за лицето й като нарисувани. Под очите й има големи тъмни кръгове, а лицето й е опънато от напрежение. Нещо не е наред.

— Сутрин ли е или следобед? — питам.

Въпросът я затруднява.

— Не знам. Изгубих представа за времето — отвръща и се взира навън през прозореца. — Изглежда като да е следобед. — Тя поглежда през прозореца от другата страна на стаята. — Да, това е запад, така че е следобед.

— Къде са другите? Момчетата?

— Някъде навън.

— Добре ли са?

Тя кима.

— И още как. Това място наистина им допада. — Тя прави опит да се усмихне, но устните й се превръщат в права линия. — Харесва им тук. Няма как да са по-щастливи.

— Значи това е тя, нали? Земята на меда и млякото?

Тя кима и се умълчава.

— Сиси, какво не е наред?

— Нищо. Всичко е чудесно. Плодове и слънчева светлина. Обетованата земя. — Но вече не ме гледа в очите.

— Просто ми кажи — подтиквам я кротко аз.

Тя хапе долната си устна и се размърдва в креслото си. Заговаря с приглушен глас.

— Има нещо странно в това място.

Аз се изправям.

— Какво имаш предвид? — Задавям се от секрета в гърдите ми и започвам да кашлям. Тя сяда до мен и ме потупва леко по гърба. — Сиси, кажи ми.

Тя клати глава.

— Нужен ти е покой.

Аз стискам ръката й.

— Просто ми кажи.

Тя се колебае.

— Трудно е да го определя. Нищо наистина сериозно, просто разни дребни неща.

— И момчетата ли ги забелязват? Епап?

В очите й проблясва гняв.

— Има прекалено много храна и забавления, които да отклоняват вниманието им. Вчера споменах пред Епап, но той нямаше и най-малка представа за какво говоря. Каза ми да забравя и да спра да се държа параноично. Да се отпусна и да се наслаждавам на мястото. Но аз не мога да го направя. Има нещо нередно.

В този момент чуваме звука от приближаващи стъпки. Вратата се отваря със замах. Висок мъж, леко прегърбен, сякаш смутен от ръста си, влетява в помещението. Сиси се напряга.

— Какво правиш тук? — тросва й се. — Това не е добре. Никак не е добре.

— Какво има? — питам.

Мъжът извърта очи към мен.

— Буден си! — заявява и се поклаща леко.

— Да.

Мига учестено за дълго време.

— Аз към старейшина Нортръмптън. Грижех се за теб. — Говори завалено, а очите му са кървясали. Дори от леглото успявам да доловя алкохолните изпарения, носещи се от устата му. Затътря се до прозорците и с усилие отваря един от тях. Навежда се навън и надава вик с ръце, оформили фуния около устата му. Дори викът му е завален. После се обръща обратно към мен.