Красива мистерия [bg]

— Моля, няма защо.

— Благодаря ви и за това, че донесохте Матю до олтара.

— Моля, няма защо.

— Не знам дали забелязахте, но това ни даде възможност да включим в богослужението и специални молитви. За мъртвите.

— Не бях сигурен — призна главният инспектор, който също гледаше пред себе си, към огледалното езеро. — Но ми се стори, че чух Dies irae.

Абатът кимна.

— И Dies illa.

Ден на гняв. Ден на траур.

— Монасите скърбят ли? — попита Гамаш. Вървяха толкова бавно, че сякаш стояха на едно място.

Главният инспектор очакваше незабавна реакция, възмутен отговор. Но вместо това абатът сякаш се замисли.

— Понякога Матю не беше лесен човек. — Той се усмихна съвсем леко. — Като всички ни, предполагам. Едно от нещата, които научаваме веднага щом се посветим на монашеския живот, е да се приемаме взаимно.

— А какво става, ако не се получи?

Абатът отново замълча. Очевидно отговорът на този простичък въпрос не беше лесен.

— Лоша работа — отвърна абатът. Не гледаше Гамаш в очите. — Случва се. Но в името на висшето благо се учим да потискаме собствените си чувства. Учим се да живеем в разбирателство.

— Но не сте длъжни да се харесвате — каза Гамаш. Това не беше въпрос. В Sûretè беше същото. Имаше колеги, които не харесваше, и беше сигурен, че чувството е взаимно. Всъщност "не харесвам" беше евфемизъм. Чувството бе ескалирало от несъгласие до недоверие и неприязън. И продължи да се задълбочава. На този етап бе улегнало до взаимна ненавист. Гамаш не знаеше къде щеше да спре, но можеше да си представи. Фактът, че тези хора бяха негови началници, просто правеше ситуацията по-неловка. Означаваше, поне засега, че трябва да намерят начин да съществуват заедно. Не успееха ли, щяха да се унищожат взаимно — и себе си, и работата си. А Гамаш, загледан във великолепния залез, знаеше, че подобна възможност съществува. В тишината на ранната вечер изглеждаше много далечна, но той усещаше, че това спокойно време няма да продължи дълго. Падаше нощ. И само глупак я посрещаше неподготвен.

— Кой би направил това, mon pére!

Вече стояха на пристана и наблюдаваха как лодкарят и полицаите наместват покритото тяло на брат Матю в лодката, до улова от костур и пъстърва и гърчещите се червеи.

Абатът отново се замисли.

— Не знам. Би трябвало да знам, но не знам.

Той погледна зад себе си. Монасите си бяха позволили да излязат навън и ги наблюдаваха, наредени в полукръг. Брат Симон, секретарят на абата, стоеше на една-две стъпки пред всички.

— Бедният — едва чуто каза отец Филип.

— Какво имате предвид?

— Pardon?

— Казахте "бедният". Кого имахте предвид? — попита Гамаш.

— Онзи, който го е извършил.

— И кой е той, отче Филип? — Беше му се сторило, че абатът гледа към един от монасите, когато го каза. Брат Симон. Тъжният монах. Онзи, който се бе отделил от останалите.

В последвалото напрегнато мълчание абатът погледна към своите монаси, а Гамаш погледна към абата. Накрая абатът отново се обърна към главния инспектор.