![Спенсървил [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/8/0/spensrvil-bg-download.jpg)
Спенсървил [bg]
- Автор: Демилль Нельсон
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Спенсървил [bg]». Краткое содержание книги:
Кийт вдигна писмото, но не можа да го прочете в падащия здрач. И въпреки това се втренчи в листа и си припомни по-голямата част от написаното. Изреченията, думите бяха безобидни, но като следствие на онова, което се бе случило, бяха всичко, което жадуваше да чуе. Съзнаваше какво й бе струвало да ги напише, разбираше риска, на който се бе подложила при пускането на плика в пощенската му кутия. Причината не беше само физическа в лицето на Клиф Бакстър, но и емоционална. Нито Кийт, нито Ани се нуждаеха от поредното разочарование в живота или от поредното разбиване на сърцата си. Но тя бе решила да опита, по-скоро да вземе инициативата в свои ръце, и това му допадаше.
Кийт пъхна писмото в джоба си и сграбчи с пълни шепи тревата до себе си.
След като научи, че се е омъжила, той я прогони от мислите си. Това продължи някъде около седмица, и напук на всякакъв здрав разум, той й изпрати кратко поздравление на адреса на родителите й. Тя му отговори още по-кратко — благодареше му за добрите пожелания и го молеше никога повече да не й пише.
Той винаги бе считал, а вероятно и тя също, че един ден те пак ще се съберат. В действителност и двамата не можеха да се забравят. Та нали цели шест години бяха живели като приятели, сродни души и любовници, бяха оформяли взаимно живота си и личностите си, бяха споделяли болките и щастието на взаимното израстване — и никога не си бяха представяли бъдещия си живот разделени. Светът обаче накрая бе нахлул в убежището им и писмото й му бе дало ясно да разбере, че между тях нещата са приключили завинаги. Безвъзвратно. Но той така и не повярва в това.
След като го преместиха в Европа, няколко месеца след сватбата й, тя отново му писа. Извиняваше се за тона си в последното си писмо и му обясняваше, че няма нищо против да си пишат, но вече на адреса на сестра й Тери в съседния окръг.
Той изчака до поредното си завръщане в Щатите и й писа вече от Вашингтон — едно крайно пестеливо писмо, в което й обясни, че се е върнал и че в продължение на около година ще работи в Пентагона. Така започна една двадесетгодишна кореспонденция, по няколко писма годишно: новостите в живота им, раждането на децата й, прехвърлянето му в министерството на отбраната, местните новини от Спенсървил, писмата му от всички кътчета на земното кълбо.
Никога до този момент не си бяха разменяли снимки; нито той, нито тя бяха молели за фотографии и никой от двамата не бе пращал на другия. Сякаш и двамата не искаха да се разделят с живите спомени за другия, несмущавани от поредица застинали моменти върху късчета хартия.
Никога не се бе промъкнало нищо друго, освен спомените за една стара и съзряваща дружба; е, може би само веднъж или дваж през цялото това време в едно писмо, писано нощем, ред или два, които биха могли да бъдат изтълкувани като нещо повече от „Здравей, как си?“ Той повторно й писа от Италия: „Видях Колизеума през нощта за пръв път и страшно ми се прииска да беше до мен в този момент.“
„Аз също го видях, Кийт — писа му тя в отговор, — когато бях в Европа, и колкото и да ти е странно, и аз изпитах същото желание.“
Писмата от този род обаче бяха рядкост и никой от двамата не посмя да се задълбочи в темата.
Всеки път, когато той се местеше на някое ново място, тя му пишеше: „Как ти завиждам само за всички тия пътешествия и изживявания. Винаги съм си мислила, че аз ще съм тази, която ще обикаля света и ще преживява приключения, а ти няма да мръднеш от Спенсървил.“
Обичайният му отговор беше: „Как ти завиждам на спокойствието, децата, приятелите около теб.“
Той така и не се ожени, тя така и не се разведе, Клиф Бакстър също не пожела да им помогне със смъртта си. Животът си продължаваше, светът се движеше напред.
Беше в Сайгон в третото си назначение във Виетнам, когато през 1975 пристигнаха северновиетнамците и той хвана един от последните хеликоптери. В писмото си от Токио й писа: „Още преди пет години разбрах, че тази война е загубена за нас. Какви глупаци бяхме. Някои от колегите ми подадоха оставки. И аз мисля дали да не постъпя като тях.“