Ще бъдеш ли тук? [bg]

— Имам резултатите от твоя анализ — чу се в слушалката гласът на Белоу.

— Казвай да видим какви са.

— Какво да ти кажа, доста екзотични са твоите вещества: смес на растителна основа, основно листа от черница и мушмула.

Елиът не можеше да повярва на ушите си.

— И нищо друго?

— Не. Ако искаш да чуеш моето мнение, това лекарство едва ли е в състояние да излекува каквото и да било, по-скоро е най-обикновено плацебо.

Зашеметен, лекарят постави внимателно слушалката върху вилката. И тъй, в хапчетата нямаше магически съставки. Възрастният камбоджанец, вълшебната приказка за изпълняването на едно желание, надеждата да види отново Илена… Всичко това си беше чист фолклор. Метастазите на рака трябва да са засегнали мозъка му. Срещата с тридесет години по-младия свой „дубликат“ несъмнено се бе състояла единствено в болната му глава: чисто и просто бълнуване на човек, който бе стигнал до края на своя живот и който се боеше от смъртта.

Сега и функцията на сънищата му се струваше очевидна! Нямаше смисъл да се търсят всевъзможни научни обяснения, това бе въпрос на психоанализата. Сънищата не са нищо друго, освен проявления на изтласканите желания, нещо като аварийна клапа, позволяваща на несъзнаваното да се изразява, без да излага на опасност психическото равновесие. Елиът бе почукал на вратата на Алберт Айнщайн, а бе му отворил Зигмунд Фройд.

Ето че едно най-обикновено телефонно позвъняване го бе накарало да стъпи на земята. Магията бе изчезнала и в безмилостната светлина на утрото онова, което му бе изглеждало толкова реално през нощта, се бе превърнало през деня в налудничава химера. Толкова много бе искал да повярва в тази възможност, но не… Това прекрасно приключение, това кратко пътешествие през завоите на времето не бе нищо друго, освен театрална постановка на собственото му съзнание. Болестта и неизбежността на смъртта го бяха накарали да гради фантастични образи и събития, свързвайки ги с възможното завръщане към един съдбовен период от неговото минало?

Истината бе, че умираше от страх. Отказваше да приеме, че животът му вече бе приключил. Всичко бе преминало толкова бързо: детство, юношество, младост, зряла възраст… Няколко примигвания, няколко срещи със света и трябваше вече да си отива! По дяволите, шестдесет години бяха твърде малко, съвсем недостатъчни! Елиът нямаше впечатлението, че вече се е превърнал в старец. Преди да установят заболяването му, той бе във върхова форма. По време на хуманитарните мисии се катереше по планините, оставяйки често зад себе си младоци по на тридесет или четиридесет години. Ами Шарика, индийската интернистка, красива като слънце, нали с него искаше да излиза, а не с някой от хлапаците, които едва започваха лекарската си кариера?