Дама, поп, асо, шпионин [bg]

Лодър чакаше при бариерата с целия си ръст от метър и петдесет, с бяла яка и тайничко развълнуван от факта, че има посетител. По времето на Контрола този етаж гъмжеше от заети хора. Днес входът беше преграден от бариера и един портиер с лице на плъх проучи пропуска му.

— Боже мой, откога имаш това чудовище? — попита Гуилъм, като забави ход пред една блестяща нова машина за кафе. Две момичета, които пълнеха чашите си, вдигнаха глави и казаха: „Здравей, Лодър“, гледайки към Гуилъм. Високата му напомни за Камила — същият тлеещ огън в очите, порицаващ мъжката непълноценност.

— О, не можеш да си представиш колко човекочаса ни спестява — веднага извика Лодър. — Фантастично, направо фантастично — и едва не събори Бил Хейдън с ентусиазма си.

Той излизаше от кабинета си, шестоъгълна куличка с прозорци към Ню Комптън Стрийт и Чаринг Крос Роуд. Вървеше в същата посока като тях, само че с около половин миля в час, което вътре в сградата си беше истински спринт за Бил. Навън беше друга работа, Гуилъм също го беше виждал по време на тренировъчни игри в Сарат и веднъж при един нощен десант в Гърция. Навън той беше бърз и целеустремен; изразителното му лице, което в този неуютен коридор изглеждаше мрачно и вглъбено, навън сякаш носеше отпечатъка на далечните земи, където беше служил. Те нямаха край — нямаше оперативен театър, според възхитения поглед на Гуилъм, в който Хейдън да не беше оставил следа. Тази свръхестествена среща с необикновените постижения на Бил непрекъснато се повтаряше в собствената му кариера. Преди година или две, докато все още работеше в морското разузнаване и една от задачите му беше да сформира екип от брегови наблюдатели за китайските пристанища Уенджоу и Амой, Гуилъм с изненада установи, че в тези градове вече живеят китайски агенти, вербувани от Бил Хейдън в хода на някаква забравена операция още от войната, снабдени със скрити радиопредаватели и оборудване, с които можеше да бъде установен контакт. Друг път, докато преглеждаше военновременните досиета на хора, участвали в силовите операции на Цирка — по-скоро от носталгия по онова време, отколкото от професионален оптимизъм за настоящето, — за две минути Гуилъм се натъкна два пъти на псевдонима на Хейдън: през четирийсет и първа извеждал френски риболовни лодки от устието на Хелфорд; същата година заедно с Джим Придо прокарвал куриерски канали в Южна Европа, от Балканите до Мадрид. За Гуилъм Хейдън беше от онова неповторимо, залязващо поколение в Цирка, към което принадлежаха и родителите му, и Джордж Смайли — изключително поколение, а в случая на Хейдън — и със синя кръв, изживяло дузина спокойни живота в сравнение с неговия забързан един, което все още, трийсет години по-късно, придаваше на Цирка онзи отмиращ вкус на приключения.