Дама, поп, асо, шпионин [bg]

От Чаринг Крос той тръгна пеша към ресторанта „При Виктор“ за обяд с главния си агент Сай Ванхофър и някакъв тип, който се казваше Лоримър и твърдеше, че дели една любовница с източногерманския посланик в Стокхолм. Лоримър каза, че момичето е готово да играе за тях, но иска британско гражданство и много пари още при доставката на първите материали. Щяла да направи всичко, каза той — да отваря пощата на посланика, да монтира микрофони по стаите „или да слага натрошени стъкла в банята“, което трябваше да е шега. Гуилъм реши, че Лоримър лъже, и беше готов да се запита дали и Ванхофър не прави същото, но беше достатъчно разумен да си даде сметка, че в този момент не можеше да определи на чия страна е всеки от тях. Той обичаше „При Виктор“, но не си спомняше какво яде и влизайки във фоайето на Цирка, разбра, че това е от вълнение.

— Здравей, Брайънт.

— Радвам се да ви видя, сър. Седнете, сър, ако обичате, само за момент, благодаря, сър — изрече Брайънт на един дъх и Гуилъм се настани на дървената пейка, мислейки си за зъболекари и за Камила. Тя беше скорошно и малко мимолетно завоевание; от доста време нещата не се бяха развивали с такава скорост при него. Запознаха се на едно парти и тя заговори за истината на чаша сок от моркови в един ъгъл. Гуилъм рискува и каза, че не го бива много в етиката, затова защо просто не си легнат заедно? За момент тя се замисли сериозно, след което си взе палтото. Оттогава се мотаеше край него, готвейки зеленчукови кюфтета и свирейки на флейта.

Фоайето изглеждаше по-мрачно от всякога. Три стари асансьора, дървена бариера, плакат на чай „Мазауати“, охранителната будка на Брайънт със стъкло отпред, календар с английски пейзажи и зелени телефони.

— Мистър Стрикланд ви очаква, сър — появи се отново Брайънт и като на забавен каданс подпечата една розова бележка с часа — четиринайсет и четирийсет и пет, П. Брайънт, портиер. Кабината на средния асансьор затрака като купчина сухи съчки.

— Не е ли е време да се смаже? — подхвърли Гуилъм, докато чакаше механизмът да се задейства.

— Непрекъснато питаме — каза Брайънт, впускайки се в любимото си оплакване. — Не правят нищо по въпроса. Може да си питаш до посиняване. Как е семейството, сър?

— Добре е — отговори Гуилъм, който нямаше семейство.

— Много хубаво — рече Брайънт.

Гуилъм погледна надолу и видя млечнобялата му глава да изчезва под краката му. Мери го наричаше „ягоди с ванилия“, спомни си той — червендалесто лице, бяла коса и сладникав.

В асансьора той разгледа пропуска си. „Разрешение за влизане в ЛУ“ пишеше най-отгоре. „Цел на посещението: финансов отдел. Документът да се върне на излизане.“ Мястото, отбелязано с „подпис на посетителя“, беше празно.

— Добра среща, Питър. Здравей. Струва ми се, че малко закъсня, но няма проблем.