Никой не знае за нас

Имаше едно момиче, засегнато от рядка форма на синдрома на джуджето, което беше позволило на телевизионните камери да проследят дните ѝ на родилка. Хромозомната аномалия ѝ налагаше доста ограничения, тя бе прикована към инвалидна количка и имаше много здравословни проблеми. Но това не ѝ беше попречило да си намери мъж, висок метър и деветдесет, готов да я обича и да я дари с дете. Вероятността детето да се роди със същото заболяване беше петдесет на петдесет, но тя беше решила да предизвика съдбата. Искаше да има деца. Казваше, че единственото ѝ желание е да бъде майка като всички останали. Но мъжът ѝ я носеше на ръце, както би носил момиченце. А сега в семейството им имаше и новородено. Едно невероятно малко момиченце, което в същото време бе прекалено голямо, защото майката не можеше да се грижи за него, без да рискува да го изпусне. Над главите им висеше огромна въпросителна: какво ли ще е бъдещето на това новородено? Дали ще има същото желание за живот като майка си? „Най-малката майка в света“, както наричаха жената, се смееше пред камерите и се пързаляше по пода в опити да хвърли топка за боулинг в коридора. След поредния неуспешен опит тя не се предаде, а с нечовешко усилие най-накрая успя да събори няколко кегли. Бях впечатлена от енергията, с която заявяваше, че е като всички останали, както и от думите ѝ, че предпочита да не се среща с други хора джуджета, защото това я карало да се чувства неудобно. Мисля си, макар че никога няма да го изрека на глас, че изборът на тази жена е плод на чист егоизъм. Може би я подлагам на дискриминация, но когато става дума за инвалиди, съм склонна да им приписвам смекчаващи вината обстоятелства, защото те имат живот, сходен на този на праведниците. Но може и да греша. Точно тук е тънката граница между етиката и природата, в действията по инстинкт, останали ни от предците.