Звездните рейнджъри

Не се притеснявах, че мога да загубя новобранските си нашивки. Това въобще не ме безпокоеше, защото вече бях решил да се уволня. Ако не беше полунощ и разполагах с молив и хартия под ръка, бих написал заявлението си за напускане още тогава.

Тед беше извършил една непоправима постъпка, която бе усложнила положението му във войската само за половин секунда. И това наистина беше само една грешка от негова страна, но тя бе довела до изгонването му. Тъй като мразеше поделението (кой ли го обичаше?), той се беше опитал да изконсумира службата и да си завоюва гражданските привилегии, да стане избранник на обществото; той искаше да влезе в политиката — говореше много често за своите планове.

Сега той никога вече нямаше да бъде на обществена служба; беше изпуснал нервите си за стотна от секундата и всичките му проекти за бъдещето рухнаха.

Същото, което бе сполетяло него, можеше да се случи и на мен. Да допуснем, че се изтърва? Вдруги ден или другата седмица? Няма да ми позволят дори да си отида свободно… Ще ме изхвърлят от полка с нашарен гръб.

Дойде време да призная, че бях сгрешил, а баща ми беше прав. Трябваше да се довлека до вкъщи и да кажа на баща си, че съм готов да отида в Харвард и после да се заловя с бизнес — при условие, че той все още би ми позволил. Налагаше да се срещна със сержант Зим на сутринта и да му кажа, че ми е дошло до гуша. Но не много рано, защото Зим не бива да бъде събуждан, освен за нещо, което си сигурен, че той ще класифицира като спешно — повярвайте ми, не бива! Не и сержант Зим.

Сержант Зим…

Той ме безпокоеше също толкова, колкото и случаят на Тед. След като военният съд приключи и Тед беше отведен, той застана зад мен и каза на капитан Франкел:

— Може ли да говоря с батальонния командир, сър?

— Разбира се. Имах намерение да ви помоля да останете след трибунала за малък разговор. Седнете.

Зим ме стрелна с очи, капитанът също ме погледна, така че не трябваше да ми се нарежда изрично, за да разбера, че присъствието ми е нежелателно и аз се изнесох. Нямаше никой във фоайето, само няколко цивилни волнонаемни. Не посмях да изляза навън, защото капитанът можеше да ме изиска; намерих някакъв стол и седнах зад една купчина от папки.

Можех да чуя разговора им през преградата, зад която се намирах. Главната квартира на полка беше по-скоро сграда, отколкото палатка, тъй като приютяваше стационарна свързочна апаратура и оборудване. Тя беше една „минимална полева постройка“, една барака; вътрешните прегради не бяха много. Съмнявам се, дали цивилните можеха да слушат, тъй като всеки от тях носеше транскрибиращи слушалки и вниманието им бе съсредоточено върху печатащите устройства — пък и не ги беше грижа за разговора. Е, все пак може би мен ме беше грижа. Зим каза: