Цветът на магията
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мирела Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Цветът на магията». Краткое содержание книги:
— Дръжте го! — изпищя тя. — Отведете го далече от Дървото и го убийте!
Ринсуинд се обърна и хукна.
През фокуса на кръга.
Избухна ослепителен блясък.
Внезапно всичко потъна в мрак.
Мярна се само неясна виолетова сянка, наподобяваща фигурата на Ринсуинд, която се смали в една точка и се стопи.
После нямаше нищо.
Хран Варварина се промъкваше безшумно по коридорите, обляни в толкова виолетова светлина, че изглеждаха почти черни. Предишното му объркване бе изчезнало. Това очевидно беше магьоснически храм, което обясняваше всичко.
Това обясняваше защо по-рано следобеда докато яздеше през потъналата в мрак гора, бе забелязал отстрани на пътя един сандък. Капакът му беше примамливо отворен, а отвътре се подаваше много злато. Но когато той скочи от коня и се опита да се приближи, от сандъка поникнаха тънки крачета и той избяга припкайки в гората и спря на няколкостотин ярда разстояние.
Сега, след няколко часа мъчително преследване, той го бе изгубил сред тези осветени като в Ада тунели. Общо взето, неприятните издълбани резки и случайните разпаднали се скелети, през които минаваше, никак не притесняваха Хран. Това отчасти се дължеше на факта, че освен че имаше изключително бедно въображение, той не беше и особено умен; както и на това, че всичките тези странни резби и опасни тунели бяха нещо съвсем обикновено за него. Една значителна част от времето му минаваше в подобни неща — диреше злато, демони или разстроени девици и ги освобождаваше съответно от собствениците, живота или поне от една от причините за мъката им.
Вижте Хран, който скача с котешка стъпка в тайнствената паст на някой тунел. Даже и на фона на виолетовата светлина кожата му има ослепителен меден блясък. По него има много злато, под формата на гривни по ръцете и краката, но иначе той е съвсем гол, само с една препаска от леопардова кожа около слабините. Беше я взел в дишащите пара гори на Хоуондаланд, след като уби притежателя й със зъбите си.
В дясната си ръка той носеше вълшебната черна сабя Кринг, която е изкована от гръм и мълния и има душа, но която не влиза в ножница. Хран я бе откраднал само преди три дни от непревземаемия дворец на Архимандрита на Б’Итуни, и вече съжаляваше за това. Тя започваше да му лази по нервите.
— Казвам ти, че тръгна по оня, последния проход вдясно — Кринг изсъска с такъв глас, сякаш стържеха с острие по камък.
— Тихо!
— Казвам само, че…
— Млъкни!
А Двуцветко…
Беше се изгубил, това му беше ясно. Или сградата беше много по-голяма, отколкото изглеждаше, или се беше озовал на някакво широко подземно ниво, без да е слязъл и едно стъпало надолу, или пък — както започваше да подозира — вътрешните измерения на мястото не се подчиняваха на горе-долу основния принцип в архитектурата и бяха по-големи от външните. И какви бяха всичките тези странни светлини? Те представляваха осмоъгълни кристали, разположени на еднакво разстояние по стените и тавана, и хвърляха неприятен отблясък, който по-скоро открояваше тъмнината, отколкото осветяваше.
А който и да беше правил резбите по стената, милозливо си помисли Двуцветко, сигурно си е попийвал доста. И то от години.
От друга страна, сградата определено беше удивителна. Строителите й са били обладани от Числото Осем. Подът представляваше непрекъсната мозайка от осмоъгълни плочки.-таваните и стените на коридорите бяха разположени под такъв ъгъл, че, ако някой ги преброеше, коридорите да имат по осем страни, а там, където мазилката бе паднала, Двуцветко забеляза, че даже и самите камъни са осмоъгълни.
— Не ми харесва — каза дяволчето от фотоапарата около врата му.
— Защо? — попита го Двуцветко.
— Странно е.
— Но ти си демон. Демоните не могат да кажат за нещо, че е странно. Искам да кажа, какво може да е странно за един демон?
— О-о — предпазливо каза дяволчето, като се огледа нервно наоколо и пристъпи от крак на крак. — Разни неща. Предмети.
Двуцветко го погледна строго.
— Какви неща?
Демончето нервно се изкашля (демоните не дишат; но на всяко интелигентно същество, независимо дали диша юга не, все пак понякога в живота му се налага да се изкашля нервно. И що се отнася до дяволчето, този беше точно един от тези случаи).
— Ами, неща — нещастно каза то. — Лоши неща. Нещата, за които не говорим, са сферата, която изобщо се опитвам да прескоча, господарю.
Двуцветко вяло поклати глава.
— Де да беше тук Ринсуинд! Той щеше да знае какво да направи.
— Той ли? — насмешливо подхвърли дяволчето — Хич не си представям магьосник да дойде тук. Те нямат нищо общо с числото осем. — То виновно се плесна през устата.