Цветът на магията
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мирела Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Цветът на магията». Краткое содержание книги:
Внимателно бе разгърнал страниците на Книгата, завързана за октироновия пиедестал в средата на покрития с рунически букви под, не толкова за да не я открадне някой, колкото за да не избяга. Защото това беше Октавата — така препълнена с магия, че съдържаше свое неопределено съзнание и собствена чувствителност. Всъщност една магия бе изскочила от шумолящите страници и се бе загнездила в тъмните гънки на неговия мозък. И, освен увереността, че това е една от Осемте Велики Магии, никой нямаше да разбере коя точно, докато той не я кажеше. Дори и самият Ринсуинд не я знаеше. Но понякога я усещаше как се промъква незабелязано зад собственото му Аз и чака да й дойде времето…
На корицата на Октавата имаше описание на Бел-Шамхарот. Той не беше Злото, защото дори и Злото има някаква жизненост. Бел-Шамхарот беше едната страна на монетата, на която Доброто и Злото са другата.
„Душеядецът. Неговото число се намира между седем и девет; то е две по четири“ — със смразено от ужас съзнание си спомни цитата Ринсуинд.
— О, не! Къде се намира Храмът?
— В Посока към Центъра, към средата на гората — каза горската нимфа. — Много е стар.
— Но кой може да е такъв глупак, че да почита Бел… точно него? Дяволите — да, но искам да кажа — нали той е „Душеядецът“…
— Имаше… известни предимства. Пък и расата, която преди живееше в тези райони, имаше странни разбирания.
— И какво се случи с тях?
— Казах само, че преди живееха в тези райони — горската нимфа стана и протегна ръка. — Хайде, аз съм Друела. Ела с мен и виж съдбата на приятеля си. Сигурно ще бъде интересно.
— Не съм сигурен… — започна Ринсуинд.
Горската нимфа закова зеления си поглед в него.
— Мислиш ли, че имаш избор? — попита тя.
Стълбище, широко като магистрала опасваше дървото, а на всеки етаж от него водеха началото си огромни стаи. Жълтата светлина, чийто източник Ринсуинд така и не можа да определи, беше навсякъде. Освен това се носеше някакъв шум — Ринсуинд се напрегна, за да го определи — нещо като далечна гръмотевица или водопад.
— Това е дървото — кратко обясни дриадата.
— Какво прави?
— Живее.
— Точно за това се чудех. Искам да кажа, наистина ли сме в дърво? Смален ли съм на ръст? Отвън ми изглеждаше толкова тънко, че можех да го обгърна с ръце.
— То е.
— Хм, и все пак съм вътре в него?
— Да.
— Хм.
Друела се засмя.
— Знам какво си мислиш, хитър магьоснико! Погледни ме — аз не съм ли дриада? Не знаеш ли, че това, което така пренебрежително наричаш „дърво“, е самият четириизмерен аналог на цяла една многоизмерна вселена, която… — о, не, виждам, че не знаеш. Би трябвало да разбера, че не си истински магьосник, още щом видях, че нямаш жезъл.
— Загубих го в един пожар — автоматично излъга Ринсуинд.
— И нямаш шапка с извезани магически знаци върху нея.
— Отнесе я вятърът.
— И няма зъл дух.
— Умря. Виж какво, благодаря ти, че ме спаси, но, ако нямаш нищо против, струва ми се, че трябва да тръгвам. Би ли ми показала изхода…
Нещо в изражението на лицето й го накара да се обърне. Зад гърба му стояха трима мъже-дриади. Бяха не по-облечени от жената и невъоръжени. Както и да е, последната подробност беше без значение. Нямаха вид на нуждаещи се от оръжие, за да се бият с Ринсуинд. Изглеждаха абсолютно способни да си пробият път през солидна скала, като — между другото — разбият и цял полк тролове. Тримата красиви великани го погледнаха отвисоко с дървена заплаха. Кожата им беше с цвят на орехови черупки, а под нея играеха мускули, набъбнали като дини.
Той отново се обърна и немощно се усмихна на Друела. Животът отново започваше да придобива познати очертания.
— Не съм бил спасен, нали? — попита той. — Взет съм в плен, доколкото разбирам?
— Естествено.
— И вие не ме пускате да си тръгна? — Това беше просто констатация.
Друела поклати глава.
— Ти нарани Дървото. Но имаш късмет. Приятелят ти ще се срещне с Бел Шамхарот. А ти само ще умреш.
Две ръце изотзад го сграбчиха за раменете по същия начин, както корените на старо дърво се увързват безпощадно около случайно попаднало им камъче.
— С подобаваща церемония, разбира се — продължи горската нимфа. — След като Повелителят на Осмицата свърши с приятеля ти.
Единственото, което Ринсуинд можа да каже, беше:
— А пък аз никога не съм си представял, че съществуват мъже-дриади. Даже и в дъбово дърво.